Заглавие : The Suicide Collectors, 139 pp
Автор : David Oppegaard
Издадена : St. Martin’s Press, 2008
Жанр : ?

Съдържание: Донякъде постапокалиптична история, разказваща за необяснима пандемия от самоубийства, при която хората в пристъп на депресия слагат по различен начин край на живота си. Герой на повестта (139 страници не позволяват това да бъде роман) е Норман, който живее с жена си във Флорида. Един ден той се прибира у дома си (в града вече са останали живи шепа хора) и заварва жена си умряла - взела е някакви хапчета. Малко след това се появяват т.н. Колектори, които събират труповете и някъде ги отнасят. Но Норман не е готов да се раздели с тялото на жена си, вади пушка и убива един от Колекторите, а другите избягват. След това погребва трупа и отива при Попс - неговия съсед. Попс също вече е останал без семейство, така че двамата решават, че нищо повече не ги задържа в домовете им и могат да заминат за Сиатъл, където според някакъв скитник имало запазена общност от нормални хора и дори някакъв учен бил измислил цяр срещу Отчаянието (така наричат пандемията). Речено-сторено - натоварват стария самолет на Попс с провизии и потеглят. Но над Канзас Сити самолетът им е свален и те се спасяват на косъм благодарение на парашутите, които Попс предвидливо е взел. Преследват ги някакви мотоциклетисти, явно имащи нещо общо с онези, които са свалили самолета им, но двамата мъже успяват да им се изплъзнат. Посещават няколко оцелели семейства, но в града цари хаос – озверели пубери бродят по улиците и избиват онези от възрастните, които още не са сложили сами край на живота си. Така Норман и Попс се срещат с 11-годишната Зиро, която също неотдавна е загубила родителите си. Зиро обещава да им даде камиона на баща си срещу обещанието да я вземат със себе си по пътя за Сиатъл (Сиатъл е нещо като Обетованата земя и явно е избран, защото е най-отдалеченото място в Америка от Маями) под претекст, че искала да види с очите си океана, макар всъщност просто да желае да се махне от града отнел най-близките й хора. Сега вече са трима и отново по пътищата на Америка. Само че скоро камионът им е взривен с ракета. Когато се свестява, Норман установява, че Попс е убит, от Зиро няма следа, а той е в плен на някаква група хора, начело на която е Кмета. Кмета казва на Норман, че зад свалянето на самолета стои той, защото Колекторите били обявили награда (наградата е голям товар храна, която е най-ценното в свят, в който всичко започва да се руши) за Норман, заради убийството на един от тях. Оказва се, че това е безпрецедентен акт, слухът за който изпреварва Норман, така че където и да се появи, хората го възприемат като национален герой, не че той се чувства такъв. Кметът в крайна сметка пуска Норман и той продължава вече сам към Сиатъл. След дълги дни на бродене той все пак успява да стигне до града, но го заварва опожарен. Оказва се, че само преди дни Колекторите заложили в повечето сгради запалителни бомби и така са унищожили почти всичко. Все пак има оцелели и Норман попада на тях. Те се крият в някакъв подземен високотехнологичен обект, където на особена почит е д-р Бригс. Докторът признава през Норман, че не съществува никакъв митичен цяр срещу Отчаянието, но за сметка на това той разполага с нова разработка свръхмощни гранати, които може да влязат в работа. Идеята е Норман да взриви Центъра на Колекторите, какъвто несъмнено трябва да има. Той се съгласява, защото се надява да намери Зиро, която вече е разбрал, че обича като свое дете. Приспиват Норман и той изпада в дълбока кома, близка до смърт. Колекторите идват и го прибират. Натоварват го на автоматично плаващ кораб без екипаж, трюмовете на който са пълни с трупове. Сред тях Норман по чудо намира Зиро, която също е в подобие на кома. Когато се свестява, тя му разказва, че след като я заловили, Колекторите я натоварили насила заедно с други оцелели на влак, оставили им храна, вода и хапчета и ги призовали да се самоубият. Единствена Зиро упорито отказала да го направи, защото се надявала Норман да я открие и спаси. После труповете и нея на кораба, и така двамата с Норман се събрали пак заедно. Норман разказва на Зиро какъв е планът и двамата решават да останат заедно до края какъвто и да е той. В един момент корабът акостира на пристанището на някакъв остров, появяват се Колектори, а Норман и Зиро скришом слизат. Отправят се по трасето на някаква ж.п. линия, предполагайки, че това сигурно е пътят, по който труповете са откарвани на мястото, което им трябва. Така и се оказва - влизат през дълъг тунел, стигат до някаква пещера, където ж.п. линията свършва на ръба на бездънна пропаст. В главите им се разнася засилващо се странно бучене. Труповете се изхвърлят в бездната, където се намира онова, което Норман е чувал да бъде наричано Източника - незнайно как и откъде появило се нещо, което е зад вълната от водеща до самоубийства депресия. Колекторите се оказват служители на Източника, които са неуспели самоубийци - те имат за задача да хранят Източника с труповете на успешните самоубийци, каквато и да е целта зад всичко това. Норман хвърля три от четирите гранати в бездната, но нищо не се случва. Той решава, че трябва да се спусне до дъното с последната. Това означава раздяла със Зиро. Норман - който не е герой - я убеждава да се върне навън обратно по тунела. Самият той започва да слиза. В един момент върху него се посипва поредният товар трупове, които го откъсват от вертикалната стена и го увличат със себе си. В следващия миг Норман необяснимо се връща назад във времето, за да присъства безтелесно на последните минути от живота на любимата си жена. Става свидетел на вземането на хапчетата и на смъртта й. Понеже е безтелесен, не може да никакъв начин да я спре. След това се „среща” с Попс, но не Попс от онова време, а с вече мъртвия Попс. При това Попс знае, че е умрял. Попс му разказва, че зад всичко естествено стои Източника, който е своеобразен усилвател на страховете, тревогите, болката и самотата на хората. После Попс пожелава успех на Норман - той знае за какво е дошъл той чак дотук - и изчезва... Норман се свестява полужив, затрупан под неизброимо много трупове. С мъка се освобождава малко място около себе си. Бученето в главата му е убийствено силно - той знае, че това бучене чуват Колекторите, то ги свързва с Източника. Скърцайки със зъби, за да се противопостави на волята на Източника, който явно иска да го подчини на себе си, Норман започва да се катери през затрупалите го трупове. Дотогава около него е царяла непрогледна тъмнина. Но на повърхността на купчината от трупове той вижда някакви цветни петна, някакъв мъждив източник на светлина. И препъвайки се в преплетените тела под краката си, Норман тръгва натам. Вече различава около себе си кости, планини от кости, Хималаи от човешки кости. В съзнанието му прелитат лицата на всички негови близки, които е загубил. Намира някакво по-равно място и спира. Сяда, изважда последната граната и изтегля щифта. Знае, че детонаторът ще се задейства след точно шейсет секунди. Поставя я внимателно пред себе си. Изува обувките си, започва да масажира разранените си ходила и си представя как някъде високо на повърхността на земята, Зиро бяга към изхода на тунела. Замисля се за жена си и къщата, в която са живели... Зиро усеща планината около нея да се раздрусва. Посипват се парчета скала, но тя по чудо оцелява. Излиза навън. Мъчи я неистова жажда, но никъде се не вижда прясна вода. Отправя се към пристанището, откъдето са дошли. След дълги часове на препъване по релсите стига до него. Там, по крайбрежната ивица са се строили в редица Колектори. Погледът им е стъклен. Бученото в главата й е стихнало, значи и те не го чуват. Поддържащата ги сила е изчезнала. Те започват да влизат като лемури в океана. Главите им една по една се скриват под повърхността. Зиро се качва на акостиралия пореден кораб с трупове. Тези не са разтоварени. Влиза в една от каютите, където има чешма. И започва да пие леденостудена вода, докато гърлото спира да я боли, а коремът й е на път да се пръсне. После излиза навън, за да види каквото има да се вижда.

Оценка: Странна книга. По принцип не обичам постапокалиптичните истории и тази не можа да ме разубеди. Първо, историята е много кратка - някакви 140 страници. По-странното е, че е обявена за публикуване през декември 2008 с обем 320 (!) страници. Изненада ме, че е описана като поднасяща обрати на едва ли не всяка страница, докато всъщност аз не мога да си представя по-лишена от интрига книга. Идеята е (а-ла Джим Керуак) да се попътува из Америка и героят да се срещне с различни типажи. Лошото е, че човек не научава нищо особено от тях. Едва към края (последните 10-20 стр.) има някакви зачатъци на психология и философия. Липсва ясно послание. На повърхността идеята е банална – обикновеният „Джо”, останал докрай верен на изконните общочовешки ценности, спасява света, без да подозира за героизма на постъпката си. Дразнещо е необяснимото присъствие на Източника – той явно трябва да е някакъв съзнателно оставен аморфен символ в дълбочинните слоеве на сюжета, до които читателят не може да стигне дали поради малкото страници или липсата на ключ. Или на неумението на писателя да ни заинтригува. Трогателните последни страници (опитал съм се да ги предам с малко по-подробен преразказ на тази част) са недостатъчно оправдание за издаването на тази озадачаваща книга, след прочитането на която читателят е склонен да се почеше по главата и да се попита „Какво, по дяволите, беше всичко това?”.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra