Заглавие : Circumference of Darkness, 514 pp
Автор : Jack Henderson
Издадена : Bantam, 2007
Жанр : техно-трилър

Съдържание: Джон Фейгън е супер-хакер. Още през 1993 той дава в дискусия във форум в интернет рецептата за случилото се през септември 2001. Лошото е, че се намират хора, които я възприемат напълно сериозно и дори я претворяват в живота. Действието всъщност се развива през ноември-декември 2001. Веднага след обявяването на войната срещу тероризма американците въвеждат ИРИН – система за глобално откриване, проследяване и издирване на терористи. Джини Рийвс е създателката на ИРИН. Едно от първите неща, които мощният изкуствен интелект прави, е да открие и изрови отново на бял свят отдавна архивираната злополучна дискусия с участието на Фейгън. Междувременно Фейгън разполага с „Кати” – своя програма с изкуствен интелект, която използва за „домашни” цели (всъщност той се е превърнал в съвременен отшелник и почти не излиза от своя превърнат във високотехнологична крепост дом). Джини и Фейгън установяват за кратко контакт по телефона, но Джини така и не успява да разбере точното му местонахождение. Съвсем скоро след това Фейгън е открит и отвлечен от Ед Латрел – мистериозен мизантроп, богаташ и представител на най-реакционните кръгове, които желаят да видят колкото може по-скоро края на Щатите. Точно Латрел (а не Ал-Кайда) е превъплътил идеята на Фейгън в катастрофата от 11.09.2001 – но не в желания мащаб, защото замисълът е бил много по-голям (както е съветвал Фейгън), само че провали, свързани с човешките качества на изпълнителите, довели от нереализирането му в замисления мащаб. Сега обаче Латрел иска да доведе нещата докрай, но този път планът трябва да е различен. Планът да, но създателят – не. Латрел вярва, че само Фейгън може да измисли нещо, което да има шанс за успех и едновременно с това да донесе окончателното поражение на уродливия американския капитализъм, който е време да бъде сменен с нов, по-прогресивен тип. Фейгън не е съвсем готов да се превърне в идеен убиец на милиони хора, но Латрел намира начин да го убеди. В крайна сметка Фейгън се съгласява, понеже решава, че ще може да надхитри Латрел и хората му, и ще измисли нещо, за да го прецака, та дори да е и в последния момент. Нещата се оказват много по-сложни, разбира се, защото е поставен под непрестанно наблюдение, при това от хора, които знаят какво да очакват от него. И все пак успява да се свърже с Джини, като изпраща по света съобщение привидно от нейно име (за да привлече вниманието й), в което ловко кодира лично писмо до нея. Така тя разбира къде се намира човека, когото издирва (макар и засега да няма представа за новите намерения на терористите) и изпраща в района на базата, където го държат, своя любовник (бивш пилот, красавец, сексуален атлет, барета и т.н и пр.), който с цената на живота си успява да измъкне Файгън. Сега Джини научава за новата трагедия, грозяща Щатите и света. Проблемът е, че от една страна мащабът е наистина грандиозен (и напълно достоен за интелекта на Фейгън), а от друга – Джини е отстранена от използването на ИРИН (уж в интерес на работата, а всъщност нейните преки началници се оказват високопоставени поддръжници на новия ред, който ще се установи след деня Х, понеже са в кликата на съзаклятниците). Най-лошото е, че планът на Латрел (това е нещо, по което Фейгън не е имал думата) залага на фактор Х: Латрел разполага с две мощни атомни бомби. Едната от тях се планира да бъде изстреляна срещу атомното сърце на Израел (Института в Димона), а втората Латрел иска да натовари на камион, който да пусне по напълно случаен маршрут по пътищата на Америка, но да разполага с възможност във всеки момент да натисне бутона на дистанционното. Никой не знае къде ще бъде камионът в този миг. Джини и Фейгън привличат хакерското съсловие на Америка и решават да проведат гигантска симулация на успеха на втората атака срещу цивилизационните ценности: по телевизия, интернет, информационни агенции и т.н. ще се подават компютърно манипулирани новини за уж успешно нанесени удари, които постепенно свалят Америка на крака. Целта е да се спечели време, за да се открие камиона-убиец. Горе-долу става така, но разбира се има изненади – не може всичко да се симулира, има и реални жертви, а от камиона няма и следа. Едва към края става ясно, че изобщо не е имало камион, а втората бомба е била монтирана на ракета „Томахок”, която е насочена срещу командния център на анти-терористите (правителството няма представа какво става) – хотел с игрален дом с Лас Вегас. Всичко, разбира се, приключва както трябва.

Оценка: Прекалено дебела книга, поставяща на изпитание търпението на читателя (не би било така, ако дебелината бе подплатена и с интрига, разработена на ниво). Няколко загадки, няколко трика с използване на компютри, един-два пикантни факта от компютърния фолклор, неизвестни на широката публика и… ужасни, неправдоподобни герои: Джини е пародия на жена, макар да е безумно красива и с убийствен интелект (тя свиква подчинените си да работят в следобеда на 11.09 и ги предупреждава, че знае какво си мислят за нейната девственост!!! Те пък й го връщат като на достъпен за всички календар в общо помещение под носа й залагат за датата, на която тя ще я загуби и т.н. дивотии); Фейгън пък е толкова задръстен, че отказва да признае вината си за своята идея, реализирана донякъде (и слава богу) на 11.09.2001; Латрел е маниак, който със своите психически отклонения просто не би могъл да организира собственото си избърсване на задника; шефовете на Джини изтъкват нелепи аргументи за нейното отстраняване, от които тя обаче отказва да се възползва, за да не бъде извадена от играта, дори без да бъде изнудвана с нещо (което е обичайният похват); тоталната компютърна симулация е тотално тинтири-минтири, което – особено по описания начин, а и изобщо в съвременното общество, царство на глобалните комуникации, е много трудно нещо да остане скрито-покрито, камо ли да се изкара, че „Еър Форс 1” е улучен от ракета след дълга и невъзможна за „Боинг” аеробатика, или че стената на язовира „Хувър дем” е разбита с ракети и е заляла каквото там има. Просто няма кой да се хване на тази въдица и да се излъже, защото едно вдигане на телефона и обаждане до съответното населено място веднага ще разкрие истината, да не говорим, че и няма начин да се впрегнат всички медии в синхронно провеждано заблуждаване на цялото останало общество. Това е абсурдно (абсурдно е дори да се коментира възможността да бъде проведено успешно). Към тези конкретни възражения аз обаче имам и принципно, което признавам, че има субективен характер. Става дума за онзи вид романи, в които се разказва за алтернативна действителност (история). Типичен представител беше примерно „Сбогом Калифорния” (на Алистър Маклийн), в който в залива на Голдън Гейт е взривена (в наши дни, не в някакво условно бъдеще време) атомна бомба. Ами, всички знаем, че по времето, за което се разказва, такава не е била взривена. Майсторите полагат огромни усилия да смесят факт и фикция по такъв начин, че читателят да си каже, почесвайки се по главата „Дявол да го вземе, това може и да е било така”, ливадите-писатели разказват небивалици (знаем, че през декември 2001 не е станало нищо от описваното на близо 300 страници в тази книга). На мен този стил или по-скоро похват никак не ми допада, защото си представям писателя седнал в удобното си кресло да си вее с чека от издателството в ръка и да ме гледа насмешливо (изкушавам се да кажа безочливо), издул буза с език, сякаш ме пита "Е, какво ще кажеш на това?”. Ще кажа „Майната ти!”.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra