Ще разкажа за втори път, след години, една история, която вече съм публикувал в клуб "Кино".

Като малък гледах филми зверски и въобще не се запитвах как се правят. Помня, че почти всичко ми харесваше и се кефех страхотно. Мислех си, че просто слагат няколко камери на терена и снимат едно към едно всичко, което играят актьорите, без да знам какво е монтаж. Даже си въобразявах, че фантастичните филми ги снимат в космоса (колко му е - ракети бол!), и бях безкрайно удивен, когато разбрах, че звездите в тях са просто множество малки дупчици в един черен картон, осветен отзад със силна лампа.

В ранната си детска възраст попаднах на едно списание "Мурзилка", в което на няколко страници беше отпечатано нещо като рисувано филмче във вид на парчета хартиена лента, които трябваше да залепиш едно за друго, а заедно с тях имаше и една страница с нещо като телевизор, под и над чийто екран в един процеп се вкарваше лентата и се дърпаше нагоре, за да се сменят кадрите. Хубаво, изрязах "телевизора", слепих лентите и се радвах един-два дена, докато ми омръзна. Тогава обаче реших да си нарисувам свои "филми" и да си направя "истински" телевизор от фазер, с плексигласов прозорец отпред и лампа за осветяване на лентата отзад. Спомням си, че първата ми братовчедка беше много впечатлена и доведе всички хлапета от блока да гледат. Но тъй като не мога да се похваля с особени художествени заложби, повече не съм се пробвал в тая област (анимацията де).

Горе-долу по същото време свако ми работеше в Коми и за една Нова година донесе оттам една истинска 8-мм кинопрожекционна машина "Русь" и в комплект с нея - 12 "неми" анимационни филмчета, между които 10 серии на "Ну, погоди!". Като я видях, ми изтекоха очите! Обаче свако не даваше да я пипаме, а я пускаше само той. Аз само можех да я обикалям като напъдено псе, да я оглеждам и да се чудя как работи. Мина се, не мина време, леля и свако се разведоха и един ден двамата с братовчеда тайно се докопахме до машината, прочетохме инструкцията, след което успешно я заредихме и с невероятна наслада започнахме да си прожектираме филмчетата, докато накрая ни разкриха. Какво е станало после не помня, обаче веднъж при една такава прожекция залепихме с тиксо върху тапетите на детската стая един чаршаф за екран, но по време на прожекцията ненадейно влезе баба ни с точилка в ръка и ни погна здраво, при което аз се опитах да смъкна екрана и заедно с него от стената си тръгна и половината тапет.

Тогава ми беше хрумнала идеята да съберем някоя вечер (или повече вечери) дечурлигата от село под нашия навес и да им прожектираме филмчетата, като в това импровизирано лятно кино щеше да се влиза срещу бонбони или плодове. Обаче тази идея така и не можа да се осъществи, защото леля не ни даде киномашината.

Когато бях в седми клас, с един съученик се записахме във фотокръжока на Станцията на младите техници, която се намираше срещу нашето училище. След като криво-ляво се научихме да правим черно-бели снимки (и да печелим пари за кино от тях), попитахме дали не можем да заснемем някой филм с кинокамера, при което ни пратиха в градския киноклуб. Бяхме решили да направим един фантастичен и един приключенски филм. За фантастичния направихме от картон няколко макета на космически кораби, окачвахме ги на черни конци и си представяхме как ще се движат. Щяхме да ги взривяваме отвътре с пиратки и т. н. В киноклуба положиха всички усилия да ни разубедят, по-точно да ни убедят, че нищо няма да стане, и ние просто спряхме да ходим там за дълги години. Обаче още не можехме да си намерим своя камера (една 8-мм камера тогава струваше 250 лв., обаче цената на лентата беше горе-долу лев за минута).

Постъпвайки в гимназията, двамата с моя приятел веднага започнахме да се озъртаме откъде можем да си набавим камера. Оказа се, че в хранилището на кабинета по физика имаше такава. Аз бях тайно влюбен в една съученичка от друг клас, която имаше лична кинокамера и аз невероятно много й завиждах. Междувременно се бяхме отказали от идеята си за фантастичния филм, защото докато търсихме терен, наподобяващ вътрешността на космически кораб, ни пращаха я в телевизионната кула, я в радиото, я в училищното парно. Обаче идеята за приключенския филм остана и даже се избистри, защото наскоро бяха пуснали първите две серии за Индиана Джоунс. Тутакси решихме третата да е наша. Две години писахме сценария за умопомрачаващата пародия, за което време успяхме да се скараме и сдобрим няколко пъти. Веднъж се стигна почти до бой. Един наш съученик много приличаше на младия Харисън Форд и затова - много логично - филмът щеше да описва подвизите на младия Инди - много преди да се появи телевизионният сериал на продуцента Лукас. След като осигурихме една скъсана и избеляла риза от дядо ми, едно черно бомбе от баща ми, една брезентова чанта от противогаз, коженото яке на майка ми, десет ролки празна филмова лента, една глинена делва, един глинен „идол”, намазан със златиста бронзова боя, няколко броя пистолети-играчки, няколко истински кухненски ножа и солидно количество взривни вещества (барут от клечки, ловджийски барут, миниум и бронз, както и бая конфети и самоделни пиратки), ние тръгнахме да търсим камера. Аверчето намери една от свой познат и с нея снимахме два дена в едни стари, разрушени гробища. Абе, каква беше тази работа - снимаме, снимаме, а лентата не свършва?! Пълна загадка! А то какво излезе: броячът на камерата бил развален и целият втори ден сме "снимали" без лента, защото тя била свършила още първия ден, ама ние как да разберем?! Така се наложи да презаснемем половината материал.

След тази срамна история отидохме при учителите по физика да им поискаме тяхната камера. Ама и тук стана "от трън, та на глог" - пак няколко дни се правихме, че снимаме, а то да вземе да се окаже, че пружината, притискаща лентата във филмовия канал, била много силно натегната и в резултат на това беше накъсала перфорацията. Хайде, това го оправихме, но явно аз или някой друг "майстор" сме сглобили грайферния механизъм наопаки, защото камерата даде обтурация и филмът стана "на салата": през цялата картина вървяха едни размазани вертикални светли ивици. Въпреки това успях да заснема първия си "филм на ужасите" - клане на една кокошка наживо, и то в цвят! Тогава заснех и първия си футболен мач - в случая женски.

Все пак успяхме да проявим и монтираме лентата от първите два снимачни дни и се получи една завършена сцена без заглавие. Прожектирането на това филмче в училище имаше небивал успех в продължение на две седмици - на задната стена слепихме два кадастрона и когато се стъмнеше, през всяко междучасие стаята се напълваше със зрители от другите класове. Накрая класната ни се скара, че това не е киносалон и се закани да ни вземе прожекционната машина. Въпреки това ние вече планирахме заснемането на продължение на филмчето. Малко преди началото на снимките обаче именно в нашата класна стая се разигра един истински екшън-трилър с относителен хепи-енд. Но ще започна с неговата предистория.

Бяха последните години преди краха на българския социализъм. Все още имаше комсомолски събрания, бригади и куп други глупости. Учебната година тъкмо бе започнала и ние тръгнахме на бригада в Консервения комбинат. Момчето, което игра в нашия филм Индиана Джоунс - викахме му Чочо, се беше хванало нощна смяна за повече пари. Заедно с него работеше и един Гошо от друг клас. Когато ние работехме, те спяха, и обратно, та затова почти не се виждахме. Един ден ни събраха в училище на комсомолско събрание, на което трябваше да изберем нов комсомолски секретар, защото старият си направи самоотвод. Чочо го нямаше, защото си отспиваше от нощната смяна, но в нарушение на всички "демократични" правила класната предложи точно него и почти всички гласуваха "за". Аргументите им бяха, че Чочо бил най-съвестният бригадир и изкарвал по две норми. Можете да си представите печалната му физиономия, когато отидох у тях да му съобщя за новата му длъжност и той излезе сънен на вратата. Но какво да се прави - няма как!

От бригадата Чочо и Гошо получиха сравнително добри пари - докато всички останали получихме по 30-40 лева, те взеха по цели 70 лв.! Всеки си купи по едно ново яке и постоянно си ги разменяха. Бригадата продължи две седмици и после ние отново тръгнахме на училище. Първият час имахме биология. Учителката изпитваше един съученик, който постоянно се озърташе, очаквайки някой да му подскаже, а самата тя се беше облегнала отегчено на прозореца и зяпаше навън с блуждаещ поглед. Около 10 минути след началото на часа от крайните редици се разнесе оглушителен гръм, след което се случиха четири неща: от последния чин изригнаха големи кълба сив дим, Чочо се изстреля мигновено край стената с разкъсана лява ръка, оставяйки кървава диря навсякъде, откъдето минеше; съседът му по чин побягна към прозореца с горящи панталони, а учителката в стреснато недоумение само успя да се обърне и да промълви: "Чочо, какво беше това?!"

Ами, ето какво беше. Бащата на въпросния Чочо беше милиционер и заклет ловец. Синът пък беше известен любител на оръжията и пироман. Намерил отнякъде една гилза от картечница, напълнил я с ловен барут и защипал в края й няколко кибритени клечки с главичките навън - за да могат лесно да се запалят. Решил да направи "фойерверк" в училище и я пъхнал в джоба на якето си. Пардон - не на своето, а на Гошовото, защото си ги бяха разменили. Обаче в същия джоб имало още носна кърпа, цигари и... кибрит! Насред часа Чочо си бръкнал в джоба за носната кърпа, но в същия момент клечките се драснали в кибрита и... нататък знаете какво стана. На мястото на джоба имаше огромна дупка и половината класна стая бе застлана с парцали и вата, а Чочо по-късно разказваше, че след като чул гърма, усетил ръката си някак странно увита около врата му и почувствал, че сякаш плува в кисело мляко...

След инцидента изкарахме два свободни часа, а после дойдоха две ченгета и още половин час душиха и разпитваха. Чочо бе отишъл в поликлиниката да го зашият, а ние с приятелчето дадохме показания и го защитихме, казвайки, че бомбичката е била за нашия филм, но той малко се е престарал с реквизита. С това донякъде му спасихме кожата, но още същия ден директорката забрани снимането на всякакви филми в училище. Другото, което помогна на нашия съученик, бе фактът, че баща му също беше ченге.

Обаче неприятностите не свършиха с това, ами класната събра целия клас на извънредно събрание, на което да решим какво наказание да наложим на Чочо - административно или комсомолско. Когато попитахме каква е разликата, ни отговориха, че при административното наказание трябва да му намалят поведението, а при комсомолското - да го освободят от поста комсомолски секретар. За да си помислим върху решението, ни дадоха срок от един ден.

На другия ден Чочо се появи в училищния двор с черна ръкавица, за да плаши ученичките. Беше си свил ранените и шити пръсти и се здрависваше с ръкавицата, като обясняваше, че му ампутирали три пръста. В голямото междучасие дойде класната, за да ни попита какво решение сме взели. Чочо, разбрал вече за двете възможни алтернативи, викна високо: "Аз гласувам с две ръце за комсомолското наказание!" - и с това въпросът беше приключен. Както казват - и агнето сито, и вълкът цял!

Резултатът от всичко разказано дотук беше, че старият комсомолски секретар се върна на поста си, въпреки неговото /тоест нейното/ нежелание; на нас ни взеха камерата и обявиха снимането на филми за много опасна дейност, а Чочо изразходва всичките си спечелени от бригадата пари, за да плати взривеното яке на Гошо.

Сещам се и за една друга бригада, когато ни разквартируваха в едни студентски общежития в родния ни град и цели две седмици не ни пуснаха да си отидем вкъщи. Дори родителите ни не знаеха къде сме. Не ни предупредиха да си вземем дрехи, бельо, сапун и тоалетна хартия, да не говорим за бръснарски принадлежности - тогава някои от нас тъкмо бяха започнали да се бръснат, а аз си пуснах мустаци. Къпехме се със студена или "слънчева" вода в шишета, без да си събличаме сините униформи, а после съхнехме на терасата. За да можем да излезем за малко из града, трябваше да гледаме колективно "Полицаят и полицайките" с Луи дьо Фюнес и едно шоу на "НЛО" в летния театър - за трети път. Два пъти ни заведоха в студентската дискотека, където преди танците трябваше да изгледаме на видео "Крокодилът и неговият Хипопотам" с Бъд Спенсър и Терънс Хил, както и "Шийна, кралицата на джунглата".

От Консервения комбинат крадяхме консерви "Славянска трапеза", от "Родопа" - луканки, а от ПП "Успех" - щекери и фасунги. В общежитието си бяхме окабелили апартамента със самоделен телефон, който свързваше трите стаи и нощем по него си разказвахме вицове. (Капсулите ни ги открадна една комшийка от телефонната централа, в която работеше.) Една вечер обаче влезе командирът на бригадата и ни го конфискува. Преди това попитал същия оня Чочо: "Какво е това?". "Телефон" - отговорил Чочо. Шефът попитал: "И с къде се свързвате? Със Съветския съюз ли?". Чочо отвърнал: "Не, с другите стаи."

Сещам се и за Военния лагер в края на 10-и клас, но там простотиите бяха неизмеримо повече и по-големи.

----------
Дограмата ми хлопа!

Редактирано от cineman на 14.11.08 16:45.