не си ли задаваме отговори?

естествено, че свободата писъща на злодейските образи изкушава, и естествено, че ограниченията на добрите ги правят тежки
(отделна тема е защо шегата и пакостта вървят ръка за ръка в нашата култура - оплачете се на хемнайсе века християнство и безумни догми като тази, че смехът иде от дявола)

тук обаче има още един аспект - добрите ли са скучни, или авторите скучно описват добрите?

понеже, нали, не е зле да си напомняме, че онова което пишат, не е онова, което е ("дълбина, дълбина..." ;) )

бърза справка с Действителната Действителност - ако вземем един Левски например (да ще цакам с туза, споко) - той може и да краде, и да лъже, и малко или много просташки лаф не би бил неприсъщ, но пак в цялата си русокоса синеокост лесно застава редом с ангелите.

въпросът тогава е, защо когато се опита да създаде образ на Добрия, авторът се справя зле и скучно, а когато трябва да опише Злодея - го прави жив и увлекателен?

дали пък не е защото Добрия се налага да си го измислят и смучат от пръстите, докато за антагониста материал от живота има доволно - къде наоколо, къде в себе си?

робин хубаво намеси зелазни. мисля си, че майсторът писател трябва да може да намери добрия в себе си и да опише каквото вижда (пък да излезе както ще), за да му се получи живо и истински, вместо да преразказва по спомен уроци по нравоучение, в несъзнателен опит да впечатли на стари години учителката си от неделното училище

нещо такова

"Everything that can happen does"
----------

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите