|
Внимание, телулист във форума на "Чикън Груп", или за новата вътрешна имиграция
Вървя си оня ден по "Витошка" и чета табелите по витрините. "Bvlgari", "Prada" и какво ли още не. Комай единствената табелка на български е с името на улицата. Разбираемо - това са световноизвестни вериги, няма да променят името си от уважение към черните ни очи, или дори към азбуката ни. Пък и ние не се натискаме особенно, нали в края на краищата в масовото съзнание англоезичното е символ на прогресивното и напредничавото.
Нещо повече, ние не просто понасяме писането на чужди езици, което донякъде е разбираемо, особенно в случаите със запазени марки и фирмени знаци. Но ние отиваме по-нататък като активно го търсим. Пресен пример е електронното списание за фаLтастика "Чикън Груп"(1). Един от феновете на "Чикън Груп" беше толкова разлютен от обидата, че ме заплаши с бомба. Прави чест на модераторката на техния форум, че затвори темата, но факта че телулистът (както навярно би го нарекла невръстната ми щерка) от Ахсаково не беше "бан-нат" говори че в някаква степен "Чикън Груп" го подкрепя. Но за свое успокоение открих, че в съседната тема той бурно протестира против закона за равнището на изучаване на Български език. Хора, чието мнение е въпрос на удобство, а не на принципи не се жертват за каузи.
Обаче проблемът с "Чикън Груп" всъщност отразява по-дълбок процес, който на фона на пламенните мнения за името на фаLтастичния електронен вестник остана на заден план.
През последните години в България се появи любопитен феномен - вътрешна емиграция от нов тип. По същността си това не е ново явление. При социализма, както при всяка тоталитарна система също имаше вътрешна емиграция. За много хора, които не можеха физически да напуснат страната поради икономически, законови, семейни или други причини, това беше единствената възможност да се саморазграничат от заобикалящата ги действителност. Най-често вътрешната емиграция беше срещана сред интелигенцията и имаше идейна основа. Може би най-характерния случай в българската литература е този с писателката Яна Язова, а във фантастиката мога само да предполагам, затова няма да давам примери.
Съвременната вътрешна емиграция е по-скоро културна. Тя започва от заместване на родния език с английски и стига до възприемане на културните модели и начина на живот на доминиращите англоезични страни. Случайност е, че става дума точно за английски и англоезични страни - ако Наполеон беше победил в битката при Ватерло, сега щяхме да се оплакваме от френския и френскоезичните страни, ако кайзер Вилхелм беше спечелил Първата световна война - от немския и от Германия.
Конкретните прояви - като гореспоменатия "Чикън Груп" или електронните издания "Starlighter" и "Shadowdance" са толкова много и до такава степен са навлезли в ежедневието ни, че не ги забелязваме. Но те са само външните прояви на стремежа на една огромна част от българското население ако не физически да напуснат страната, то поне мислено да се пренесат извън нея.
Смятам, че има две главни причини за това. От една страна разбира се е глобализацията и превръщането на света в едно голямо "село", в което всичко е на разстояние едно щракване с мишката, а от друга - незавидното положение на българската икономика, поредицата от правителства, които гледат на държавата като на собствен двор и не на последно място - на самите нас, които сме израсли с мъдрости като "учи, че да не работиш" и "наведена глава секира не я сече" и други подобни.
Лошо ли е това? - Най-напред, независимо дали ни харесва, трябва да примем действителността, защото стратегията на криене на главата в пясъка едва ли е спасила и един щраус. Смятам, че на кирилицата и остават две-три поколения преди да стане "паралелна" или "дублираща" азбука. Процесът вече е започнал в автомобилите регистрационни номера, в които се използват само букви с аналог в латиницата. На българския език в обогатена форма, приближаваща го до английския и есперанто-то, вероятно му остава малко повече.
Както всичко, и този процес има две страни. От една страна се приближаваме до световната култура и прагматично погледнато отпада една пречка, която не ни позволява да я възприемаме директно. От друга - губим своята индивидуалност.
Да си емигрант, дори вътрешен, е много особена позиция. Повечето получават съжаление, защото са били принудени да напуснат родината си заради някакво зло - война, терор, бедност, епидемия. Почти е невъзможно да те възприемат като равен.
В романа на Алек Попов "Черната кутия" има една сцена на западния бряг на Атлантика, която доста добре обяснява проблема. Български професор, математик, поканен да преподава за една година в американски университет, обяснява на петнадесетина годишния си син защо не иска да остане в Щатите като започва с "камъкът си тежи на мястото", и стига до начина, по който те възприемат местните - като равен или като беден роднина, дошъл на гости у богатия си чичо.
В тази ситуация има две възможности - едната е, човек да се представя за част от световната култура като я имитира, например поставяйки английско име на ... птицефермата си. Другата е да бъде в част от световната култура с това, което самият той представлява, с това, което е. Както беше казал един велик художник, в изкуството можеш да бъдеш само имитатор или революционер.
____________________________________________
(1) "Чикън Груп" е лингвистично недоразумение с цвят на патешки дрисък, което се мъдри от дясната страна на магистралата за София, близо до изхода от Бургас. Не бих се учудил ако се е разпълзяло и на други места из страната, както обикновено се случва с подобни недоразумения.
|
Внимание телулист или за новата вътрешна емиграция
