|
С желанието да помогна на тези, които още не са решили дали да си вземат книгата, си позволявам да пусна тук предговора и интервюто с Ники Теллалов. Приятно четене
Сенки от прелитащи ангели
И в живота на човек, който се е посветил на фантастиката като мен, могат да се случат фантастични събития. Николай Теллалов е фантастичното събитие. Не, няма словесна грешка, именно Николай е фантастичното събитие, защото появата на писател на научна фантастика в страна, където никога не е имало такава, си е невероятно.
За разлика от САЩ или Русия, където е нормално учени с признание и сериозни приноси в изследователската дейност да пропишат фантастика и тя наистина да е научна, в България нито един от писателите фантасти не е практикуващ учен. Е, някои имат инженерно образование, но бързо са го сменили с журналистическа или литературна кариера. Такъв е, разбира се, незабравимият Агоп Мелконян, но да се нарече прекрасната му литература „научна фантастика” би било повече от изкривяване на душата. Агоп до последния си дъх твореше психологическа, етическа и антисциентистка литература на заклет хуманист, ужасен от тъмните страни на научно-техническия прогрес. Е, и Любен Дилов е кръщавал част от разказите си „научнофантастични”, но само доколкото декорът на човешките му истории го задължаваше да прави това.
Така че, като художествен ръководител на клуба по прогностика, фантастика и евристика „Иван Ефремов”, прехвърлил хиляди ръкописи на млади и не толкова млади автори, си давам сметка, че мислейки за бъдещето на българската фантастика, нито съм очаквал, нито съм се надявал дори един ден да представя пред читателите един български „наистина научен фантаст”.
Първите романи на Николай Теллалов „Да пробудиш драконче”, „Царска заръка” и „Пълноземие” можеха да ни заблудят – изобилието на прабългарски митологични елементи и фолклор караше (поне първите две книги) да гравитират към фолклорното фентъзи. И това е естествената еволюция на развитие – липсата на научно и футуристично самочувствие на една малка нация неизбежно групира талантливите писатели около фолклорното фентъзи в търсене на достойно легитимиране в един глобализиращ се свят, където всеки етнос трябва да влезе със собствено лице. (Типичен пример за това е Полша – залезът на великия Лем предаде лидерството на Анджей Сапковски, създал фентъзи сагата „Виедзмин” по полския фолклор).
Но още третият роман на младия автор („Пълноземие”) разсея тези илюзии – Николай Теллалов бе започнал амбициозно първият в българската фантастика научнофантастичен цикъл романи със собствена Вселена. Оказа се, че всички митологични герои и технологии имат своето научнофантастично обяснение и следват цялостна рационална логика, която напълно се разгръща едва в четвъртия (предстоящ за излизане) роман „Слънце недосегаемо”.
През това време, докато очаква публикацията на четвъртия си роман, Теллалов зарадва читателите с уникалната история на „10–9” – поразителна технологична поема за предстоящата драма на свободния човек. Тук вече на всеки би станало ясно – пред нас е формиран талантлив научен фантаст в най-добрия вариант на това понятие. Автор, пишещ с пълна отговорност и доказани научни реалии, без това по никакъв начин да уврежда литературния и емоционален градус на книгите му. Теллалов си остава страстен разказвач на човешки чувства.
Така е постъпил и в новата си книга „Ангели-пазители”. В едноименния малък роман от сборника Теллалов ни въвежда в мащабен междугалактически спор между три свръхцивилизации, които имат различни възгледи как да третират младите растящи разуми във Вселената. Но той ограничава до минимум техните концептуални дискусии и конфронтации, защото вниманието му е съсредоточено на Земята – обекта на кръстосани интелектуални интереси. И вместо да се впусне по американски в шпиономания и корумпирани световни организации, той фокусира върху три конкретни личности, които са носители на трите възгледа – във всеки от тях е „инсталирана” като второ „аз” по една „галактическа ценностна система” и дуелът между тях има вид на междучовешки отношения – сблъсък на роли, любов, омраза, отчуждение, приятелство. Теллалов е конструирал една автентична кибернетична „теория за душата”, идея, която би направила чест и на най-оригиналния световен фантаст.
С тази пета своя книга Николай Теллалов доказва, че българският писател-фантаст не само има какво да каже и го прави на световно ниво, но и си позволява лукса да бъде „научен”, защото е разбрал, че науката „човекознание” вече придобива космически смисъл.
Атанас П. Славов
РАЗУМЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ДОКАЗВА ВСЯКА СЕКУНДА
Николай Теллалов живее на приказно място в планината: край дома му тече рекичка, в двора си има кладенец и тринайсет котки за съжители. Зиме си общува с глиганите, а лете – с виладжиите. Гостувам му специално за интервюто, но вместо интервю се получава дълъг-предълъг разговор на всякакви теми и задачата ми да извлека „най-важното” от него се оказва почти непосилна. Посрещаме заедно първомайското утро, което също е специално събитие – улицата-пътека край неговия дом се нарича „Майски ден”.
– Как се живее на ръба на цивилизацията?
– Достатъчно удобно. Едната котка мие чиниите, другата пере, третата готви, четвъртата носи плячка, и така до последната. Животът е песен! – усмихва се Николай.
Оглеждам се. На стола, изпълняващ роля на нощно шкафче, лежат разнообразни книги: “Корпорация Алчност”, “Психология на войната”, „Кваркът и ягуарът”, биографията на Джордж Оруел и други...
– Всичките едновременно ли ги четеш?
– Зависи – според настроението. А и черпя информация от тях.
– Четеш ли художествени книги и конкретно нещо българско?
– В момента не. Докато работя, не съм в състояние да чета друго, освен помощна за писането литература.
– А имаш ли любими книги?
– Ей ги там, шест кашона. Не искам да бъда по-конкретен, защото веднага ще спомена последната прочетена, която ми е направила силно впечатление, и няма да съм справедлив към останалите. Първата ми любов е „Експедиция Гравитация” от Хал Клемънт. Тя ме запали по фантастиката. Също и „Аелита” на Алексей Толстой. Имал съм късмет, че попаднах на тях като дете. Обожавах и руските сборници – в тях имаше доста голяма по обем критика, интервюта с писатели и т. н. – това ми бяха едни от най-любимите неща за четене.
– Напоследък доста български писатели се „крият” от обществения живот. На какво се дължи това според теб?
– Писането е занимание самотно. Поне за мен. Влизам от време на време в света, попивам впечатления и после се прибирам да ги опиша.
– Не губиш ли нещо от това, че по-рядко общуваш с хора? Като идеи, като богатство на ситуации? Като изразни средства, бързина и начин на мислене? Не смяташ ли, че човек трябва да е в активно общество, за да плете достатъчно живи социалните аспекти на произведенията си?
– Достатъчно социална активност съм проявил досега. Не ми пречи. Винаги съм харесвал неща, които са повече обяснени, в които повече е разкрит механизмът на случването, отколкото самият акт на действие. Ако уединението ми е повлияло, то само колкото да губя представа кой ден от седмицата е. Вече съм на 40, натрупал съм критична маса от впечатления и ситуации. Оттам нататък цялото ми творчество е един вид беседа със себе си. Май при всички пишещи е така. Самото писане е донякъде самоцелно и просто фактът, че някой намира интересен твоя опит, е щастливо обстоятелство.
– Стигаме до традиционния в последните години въпрос към всеки български фантаст. За кого пишеш?
– Всеки пише за читателя в себе си. Пиша каквото би ми било приятно сам да прочета.
– Обясняваш нещата достатъчно подробно.
– Защото читателят в мен е все още на 12 години. Тогава усърдно учех физика, химия и математика, само и само да възприемам адекватно фантастичните книжки. Благодарение на фантастиката имах висок успех в училище. Всички автори на научна фантастика ме караха да си уча уроците съвестно, че и да взимам от батковците техните учебници.
– Казваш, че научаваш от собствените си истории повече, отколкото читателите си.
– Наистина се получава така. Творчеството изобщо в крайна сметка е процес на самоопознаване. Да го наречем „конструктивен синтез” – правиш нещо и в резултат от това опознаваш явленията, които стоят зад него. Понеже всички тези хрумвания са мои, значи опознавам себе си...
– Трябва ли едно произведение да е полемично, за да се говори за него?
– Най-важното в литературната творба е конфликтът, както казва Николай Светлев. Има ли конфликт, ще бъде полемично. Съществува само един сюжет: конфликт. Оттам нататък избираш какъв да е той, каква разновидност, какви ще са страните и т. н.
– Бягство от реалността ли е фантастиката?
– Не. Фантастиката е бягство към реалността. Бягство от илюзиите, от човешките представи за реалността. Опит да се надникне отвъд тези представи. Начин да се разкрият, или по-скоро да се изследват, механизмите на истинската реалност.
– Мислил ли си дали нещо твое ще остане във времето и имаш ли такава амбиция, докато пишеш?
– Не знам. Не съм сигурен, че ВЕЧЕ ме вълнува. Преди време ме интересуваше. Във връзка с „Драконче” имам страхотни изживявания – жестове от читателите на романа. Най-яркият от тях: един ден на сергията дойде цяло семейство и по-голямото от двете момчета ме попита кога кака Верена ще е на работа. Такива проблясъци оправдаха всичките ми мъки и унижения покрай „Драконче”.
– Значи все пак истинското удовлетворение идва от признанието на другите хора.
– Не е точно признание. По-скоро споделяне на реалности. Аз тогава останах безмълвен, дума не можах да обеля. Разбрах, че съм се справил, че не само за мен тази реалност е ИСТИНСКА. Това е някаква по-дълбока форма на признание.
– Може ли да се каже, че имаш някакъв лайтмотив в творчеството си досега?
– Знаеш ли, май лайтмотивът ми е “постигането на свобода”. Което е свързано с преодоляване на граници, зони между живото и неживото, между разумното и неразумното, между разумното и осъзнатото, границите на уместност, границите на доброто и злото. Преходът, метаморфозите, къде настъпва разликата между едното и другото. Състоянието между гъсеницата и пеперудата. Всъщност вариантът на конфликта във фантастиката може би е метаморфозата. А, да – любовта също е свобода.
– Да поговорим за поместените тук произведения. В седемте разказа и „Ангели пазители” сякаш “интензивността” на действието не е висока.
– Много от тези неща са писани преди да дойда в Ромча. Тук само са доредактирани. „Ангели пазители” фактически е първото нещо, което започнах да пиша. Това беше през 1993, там някъде... Но наистина, вече не залагам толкова на екшъна. Динамиката не е всичко. Динамиката е външна форма, външен блясък. Пък и „Ангели пазители” не е роман на действието. Това е роман-модел, роман-картина. Която може да е вярна, а може и да не е. При забавен каданс изпъкват повече детайли. Не действието е важно, важни са състоянията, важни са преходите между тези състояния, обосновката.
– В „Ангелите” има доста обяснения...
– Защото няма съответни глаголи в човешкия език и затова се налагат обяснения. Постъпките на екзотичните ми герои бледо съответстват на действия във веществения свят, затова се налага да се обясняват по-надълго. Може би оттам идва и ефектът на забавяне при четене. А разказите са писани отдавна, отразяват тогавашното ми състояние. Сега ги огладих малко като текст, но може и нарочно да съм оставил някои ръбове, характерни за тогавашния мен, за да мога да следя собственото си развитие.
– Бил си в положение, при което губиш целия текст и се налага да започнеш отначало. А случвало ли се е текстът да е пред теб, но да решиш, че трябва да захвърлиш абсолютно всичко, което си направил, и да го започнеш отново?
– С „Ангелите” е точно така. Това е четвъртата или петата редакция. Всяка следваща съм започвал просто отначало, без да чета предишната.
– Само основната нишка ли е една и съща?
– Само това, което ми е останало в главата. Което е оцеляло след последното писане, то най-избистрено съдържа идеята. Този роман доста дълго го работих, прекалено е предизвикателен. Продължавам да твърдя, че концепцията на романа няма аналог в литературата. Не съм срещал досега да е описвана подобна идея за изкуствено създадена душа. Знаеш ли, като цяло, аз имам две насоки в писането. Едната е приказно-митична, но облечена в научнофантастични дрешки, както е с „Драконче”. Другото направление е чиста научна фантастика, където не оставям място за мистика – цикълът разкази „Астроконкиста”, „10-9”. Но и в рамките на първата насока разглеждам митичното от рационална гледна точка. Змейовете обаче запазват ореола си на мит, колкото и реално да ги описвам. Въпросът е, че „Ангелите” е отклонение от тези мои основни направления. Попадам в непозната територия. Душата е мъчен обект за дефиниране, затова съм дал няколко определения в текста. Приемам, че съзнанието е функция от дейността на мозъка, най-общо казано. Съзнанието на едно изкуствено същество пък е функция от процесите, протичащи в чипа му.
– Съзнанието софтуерът ли е?
– Душата е софтуерът. Функциониращият софтуер вече е съзнание. Според мен. Софтуерът просто като поредица от инструкции – това е душата, това ти е съдбата, предопределението. Нещата от „Драконче” съм се опитал тук да ги пренеса на научна, рационална основа. Другото ми внушение, адресирано към читателя, е, че земната биосфера може би е по някакъв начин уникална, отклоняваща се от нормалното. Че естественото й състояние е да бъде цялостна симбиоза между всички същества, вместо съвкупност от конкуриращи се видове. Затова и пришълците се сблъскват с предизвикателство как да окажат въздействие върху земния живот и всяка от страните отговаря по различен начин на това предизвикателство... Да ти призная, имах трудности с терминологията, но мисля, че не стана зле. По-различно е от всички други неща, които съм писал. Не знам дали ще успея да го развия по-нататък, макар че имам желание.
– Във всичките си произведения здраво държиш юздите на действието. Читателят е наясно с реалността във всеки един момент. Нека го наречем „рационалистичен” подход. Съществува и друг подход – нека кажем „мистичен”, при който реалността в един момент или от край до край в произведението е замъглена, читателят се чуди какво става, дали да вярва на писателя, дали не, и тази неяснота го държи нащрек. Смяташ ли да направиш опит с подобен начин на писане?
– Мисля това за по-горно ниво на майсторлък. Всъщност там писателят държи още по-здраво юздите. Вече съм започнал такъв опит – в тематичното продължение на „10-9” героите не са сигурни къде точно се намират и какво точно става.
По време на дългия разговор Николай ми показва за развлечение разни неща на монитора на компютъра си. Оказва се, че той отделя много време да рисува “декора” за някои от идеите си, както и корици на собствените си книги, които един ден биха могли да видят бял свят.
– По какви причини се занимаваш и с рисуване?
– Така си почивам от писането. И докато разпускам, обмислям идеи, сюжети... Представям си например собствено имение в космоса, с гъвкав опорен скелет, който позволява произволно нареждане на помещенията-модули. За маневри в орбита най-добър е парният двигател, имам свой проект... Въобще мисленето е трудна работа. Непрекъснато се подхлъзваш не да мислиш, а да следваш стереотипи, клишета. Автоматизирано мислене, влизане в навик. Затова българинът има тая поговорка: „Залудо работи, залудо не стой.” Защото нашенци не обичат да мислят. Предпочитат да блъскат там нещо. Сакън българинът да не седне залудо, защото ще вземе да помисли и ще му стане кофти.
– А и другите ще го обвинят в мързел.
– Мързелът на ума е по-страшен от мързела на ръцете. Който не го мързи да мисли, не е мързелив. След като претендираш, че си разумно същество, трябва да доказваш разума си всяка секунда. Което ще рече – да се развиваш, да разсъждаваш. Дори да е за банални неща, дори да стигаш по сложен начин до тях.
– Отговори ми на незададен от мен въпрос.
– Не мога да се сетя за такъв. Има въпроси, които не бих искал да ми задаваш, но няма въпроси, на които да ламтя да отговарям.
Интервюто взе Дилян Благов
|
Ангели пазители
