Съдържание
Романът започва със сцена, в която Ханс Клайнман, един от най-великите живи съвременни физици и асистент в по-далечното минало на самия Айнщайн, е изтезаван от наемен убиец с прозвище Саймън, за да издаде тайната на най-голямото откритие на Айнщан - великата Теория на всичко (известна по онова време като „Обединена теория на полето”). Читателят разбира, че Айнщайн не е прекарал последните 20-30 години от живота си в безполезно търсене на тази възможно най-фундаментална теория, а точно обратното – открил я е и е споделил тайната с внимателно подбрани най-близки нему асистенти, като е взел мерки тя да не стане достояние на грешните хора, понеже може да донесе края на света, ако попадне в ръцете на грешните хора. Клайнман е един от доверениците на Айнщайн. Малко преди да предаде богу дух, благодарение на обаждането на бдителен съсед, полицията идва и мъчителят на стареца е принуден да избяга. На Клайнман му остават броени часове и той повиква чрез полицая, дежурен пред стаята му в болницата, Дейвид Суифт. Дейвид е следвал навремето физика и ученик на Клайнман, с когото дори има един общ научен доклад, но след това разбира, че няма глава за тези неща, отказва се от физиката, започва да се занимава с история на науката и написва много успешната документално-историческа книга „Върху раменете на гигантите", посветена на съвместната работа на Айнщайн с неговото обкръжение. Когато посещава умиращия Клайнман, буквално с последния си дъх старецът му казва за останалото скрито откритие на Айнщайн и му съобщава поредица от 16 цифри. След това обаче се появяват агенти на ФБР, арестуват Суифт и го закарват в някаква квартира, където започват да го разпитват какво е научил. Нещо подтиква Суифт да не спомене числата. Нещата започват нетипично за ФБР да загрубяват – Дейвид разбира, че те са в течение на тайната, макар да не е ясно откъде. В този момент отново се намесва Саймън (той е сред главните герои до последните страници на романа): след като се е оттеглил при идването на полицията, Саймън е изчакал пред дома на Клайнман, видял е къде откарват стареца, видял е извеждането от болницата на някакъв мъж (той не е познавал дотогава Суифт) в обкръжението на агенти и откарването му с кола до квартирата. Разбрал за смъртта на стареца, събрал две и две и правилно заключил, че тайната сега е притежание на Суифт. Всъщност Саймън е бивш руски спецназ, действал пет години по-рано в Чечня. По онова време руснаците си затваряли очите пред операции на американците с цел нанасяне на въздушни удари срещу бази на Ал Кайда в Чечня и региона, при една от които по грешка ракетата попада в колата на Саймън, където в този момент се намирали жена му и двете му деца. Саймън се заклева да си отмъсти, макар да не знае нито кой е виновният пилот, нито кой му е наредил да обстрелва срещу всеки подозрителен обект, без да се проверява. Започва да работи като наемник, но предпочита „мокри” операции. Убива, без да се замисля и вече безвъзвратно е прекрачил чертата. Един ден с него се свързва „Хенри Коб” – името явно е анонимно – и му възлага задачата да научи последната тайна на Айнщайн. Човекът явно е от брашна, защото му изпраща подбрана литература, за да се запознае с тематиката… впрочем една от книгите е тази на Суифт. Саймън разпитва из Европа няколкото известни сътрудници на Айнщайн – все възрастни хора, в края на живота си – и „посещенията” му завършват със смъртта им. Но явно не научава нищо полезно, защото се прехвърля в Щатите, където продължава разнищването на загадката с разпита на Клайнман. Ежедневно и в строго определен час Коб му се обажда по телефона и Саймън го информира за прогреса по задачата. Та – след тази голяма отворена скоба – Саймън нахлува в квартирата, където държат Суифт и я разпердушинва. Но… Суифт успява да му се изплъзне. (Аз напълно ще игнорирам в тази анотация проблемите на ФБР, междуинстуционалните дрязги – ролята на вицепрезидента, министъра на отбраната и др. ВИП-ове, - само ще поясня, че преди известно време АНС е прихванала електронна поща, в която имало физически формули, които според експертите на АНС подсказвали, че Айнщайн с направил епохално откритие, пред което теориите на относителността просто бледнеят. Оттам и повишеният интерес към темата и най-вече хората, имали и имащи нещо общо с възможната Теория на всичко.) Та, след като се изплъзва на Саймън, Суифт – след ред перипетии, които също ще прескоча – отива при свое студентско гадже, с което нещата някога не потръгнали, чернокожата Моник Рандал – също физик, при това с много по-успешна кариера от тази на провалилия се като физик Суифт. Оказва се, че Моник живее в някогашната къща на Айнщайн (обитавана от него през последните 20 години от живота му, когато той бил професор в Принстън), която великият физик забранил да се превръща в музей и вместо това пожелал да продължава да се използва по предназначение. Там двамата разгадават загадката на числовия код, съобщен от Клайнман – 4026367956447800 – и стигат до извода, че първите 12 цифри са географски координати. Мястото е в Питсбърг и съвпада с адреса на Института по роботика към университета „Карнеги Мелън”, където директор е Амил Гупта. Установяват също, че вътрешният телефон на директора е 78-00. Всичко съвпада – Клайнман е искал да насочи онзи, който ще разкрие тайната на Айнщайн, към този човек. При това Гупта е работил с Айнщайн (за него дори има цяла глава в книгата на Дейвид). Според Дейвид подобно решение изглежда твърде елементарно за човек с интелектуалния капацитет на Клайнман, но поради липса на по-добри идеи той го приема като работна хипотеза. Междувременно Саймън разбива вътрешната компютърна мрежа на Колумбийския университет, където работи Дейвид, и установява, че мрежовият администратор там е контролирал интернет-активността на академичния състав. Преглеждайки записите в дневника Саймън намира, че в последно време Дейвид неколкократно е търсил в интернет информация за някоя си Моник Рандал (след развода си Дейвид наистина се е сетил за красивата си приятелка отпреди много години и се е интересувал как се е развила научната й кариера и живота й). Така че без колебания (нищо друго не му остава), той тръгва към Принстън и адреса на който живее Моник. Но когато пристига там, Моник и Дейвид вече са на път за щата Пенсилвания (където се Питсбърг). Междувременно ФБР вече е публикувало снимката на Дейвид с измислена история, че е убиец (те и без това трябва да намерят някакво оправдание за кръвопролитието в квартирата на ФБР след „посещението” в нея на Саймън). Поради това Дейвид е разпознат от случаен минувач, който веднага съобщава в централата на ФБР. Само че Саймън има информатор във ФБР, който му препредава информацията къде е бил видян Дейвид. ФБР също се досеща къде би могъл да отива Дайвид – само Амил Гупта е там от бившите сътрудници на Айнщайн, които по някакъв неизвестен за ФБР начин са забъркани в цялата история. Затова над Института за роботика е установено наблюдение (вкл. и от Саймън, който макар и с известно закъснение също се озовава в околностите му). След преодоляване на много трудности (те знаят, че мястото най-вероятно е наблюдавано) Дейвид и Моник успяват да напуснат Института заедно с Гупта. Въпреки първоначалната му съпротива, след като Дейвид му разказва за случилото се, Гупта с готовност се съгласява да се присъедини към тях. Работата е в това, че Гупта е засегнат от решението на Айнщайн навремето да не сподели с него най-съкровената си тайна, а вместо това да я повери на други хора (след като е бил известно време физик, Гупта започва да се занимава с роботика и натрупва състояние от софтуер и роботи за военни приложения). Трагедията на Гупта е семейна: съпругата му е починала, а единствената му дъщеря е безнадеждна наркоманка. Но Гупта и Клайнман са били близки приятели – Клайнман е кръстник на дъщеря му и се е занимавал с нея няколко месеца в опит да я откаже от наркотиците. Дори е успял да я уреди на работа в голямата военна база Форт Бенинг. Освен това, преди време Гупта и Клайнман са били заедно в някаква планинска хижа, където според Гупта е възможно Клайнман да е записал основните моменти в теорията на Айнщайн на компютъра в хижата. Трябва да поясня, че те тръгват за планината не само тримата, а заедно с внука на Гупта, изоставен от безразличната му майка на грижите на дядо си. Майкъл е на 14 години, но е аутист – абсолютно отчужден, той непрестанно играе на сложната компютърна игра „Уорфайтър”, използвана от военните за симулация на военни действия, макар тя непрекъснато да зацикля към началото си, поради което не му дава да стане победител. Саймън наблюдава Института отдалече, така че не пропуска да забележи измъкването на (вече) четиримата и ги последва с колата си в неизвестна за него посока, понеже не знае, че те отиват към хижата на „Карнеги Мелън” в близката планина. Бегълците успяват за кратко да се измъкнат на Саймън, който в разгара на преследването катастрофира и леко се контузва. През това време ФБР разследва кой е Гупта и с какво по-точно се занимава. Така те научават, че един от роботите му се намират в хижа на Карнеги някъде из Пенсилвания. Понеже вече са загубили следите на Дейвид и хората около него, следвайки интуицията си ръководителят на операцията изпраща за всеки случай двама агенти да проверят дали там няма нещо. За по-интересно един от тях се оказва човекът на Саймън. Когато пристигат в хижата Дейвид и Моник веднага се залавят с компютъра, но на него има седем файла, върху които според Гупта двамата с Клайнман са работили преди 4 години, когато били за няколко дни тук (докато става всичко това има интересен разговор на физически теми, в които става ясно как би било възможно Айнщайн да примири класическата физика и квантовата механика, срещу която той имал негативно отношение). Шест от файловете имат странни имена: 322, 518, 845, 645, 870 и 733. Прегледа на съдържанието им показва, че това са телефонни указатели на съответните региони. Но тогава Дейвид се сеща, че някои от тези кодове на населено място са невъзможни/недопустими (кодът не може да започва с 0 или 1 и последните му две цифри не могат да бъдат еднакви). Т.е. в имената на файловете има нещо. Решавайки да използват не всичките, а само първите 12 цифри, те установяват, че това отново са географски координати, но този път са на домашния адрес на дъщерята на Гупта, което не може да е случайност. В този момент в хижата нахлуват двамата изпратени тук агенти на ФБР. Започва боричкане, престрелка, Гупта е тежко ранен в артерия, но по чудо агентите са обезвредени. С последни усилия Гупта заповядва на Дейвид и Моник да отидат при дъщеря му и да научат от нея каквото могат. Настоява също да вземат и внука му (и неин син) Майкъл. Малко по-късно в хижата пристига и Саймън. Той заварва своя информатор да се гърчи на пода, а изпадналият в безсъзнание Гупта да губи последните и капки кръв. От другите трима няма и следа. Понеже Гупта е единственият, който може да му каже нещо, Саймън го натоварва в колата си и тръгва да търси доктор. Попада (следейки табелите пред домовете из малките населени места, през които минават) на такъв, влиза вътре и дава от собствената си кръв (0-ва група), за да спаси стареца. След това убива доктора и жена му. Междувременно Дейвид и Моник пътуват към провалената дъщеря на Гупта. По пътя за Талахаси, Джорджия, разговарят за живота на Айнщайн и читателят научва, че преди да се ожени за сръбкинята Милева, тя е била бременна от него и е родила дъщеря на име Лизерл. Само че преди това Айнщайн я изоставил в Берн и е заминал за Германия да работи. Милева се върнала в Сърбия да роди, а Лизерл или умряла като малка, или била дадена за осиновяване. По-късно Айнщайн се оженва за Милева, но те никога не разговаряли за този случай (който има някакво отношение към сюжета, вж. по-долу). Намират дъщерята на Гупта в някакъв стриптийз-бар и от нея научават подробности за грижите на кръстника й Клайнман по времето, когато се опитвал да я спаси от наркотика. Научават още, че и малкият тогава Майкъл започнал да играе на „Уорфайтър” още по времето, когато Клайнман й намерил работа във Форт Бенинг – докато бил с нея във военната база, за да я представи на свой приятел генерал, който се съгласил да й даде шанс като я приеме в компютърния център под негово командване, той тогава променил софтуера на един от компютрите там така, че Майкъл да играе на него любимата си игра (юношата сега я играе с упоение и без прекъсване на джобния си компютър „Гейм бой”). Междувременно Саймън се залавя да измъчва Гупта за да изтръгне от него информация, но в един момент разяреният индиец му казва, че той всъщност е митичният Хенри Коб, който го е наел да свърши работата. Вече няма смисъл от анонимност и двамата решават да продължат операцията заедно. Понеже бегълците имат голям аванс пред тях и няма смисъл да ги преследват, Гупта решава да използва мрежата си, за да ги наблюдава дистанционно. През това време дъщерята на Гупта се обажда на свой клиент офицер в базата и го уговаря да я пусне с приятелите й вътре срещу солидно заплащане. ФБР също не дреме – те анализират записите от интернет-дейността на Гупта и така научават за адреса на дъщеря му в Джорджия (нали е теглил географска карта, за да види на какъв адрес отговарят последните координати, получени от имената на някои от файловете). Дейвид, Моник и Майкъл попадат в кабинета на началника на базата и там Майкъл се включва чрез шлем за виртуална реалност в истинската игра „Уорфайтър”, а Дейвид го последва, за да види какво ще стане на последното, недостигано от Майкъл на джобния му компютър ниво). Гупта следи дистанционно действията им и дори се опитва да изтегли съдържанието на диска, но Дейвид, за да му попречи, взривява компютъра с граната. В последния миг обаче, благодарение далновидността на Клайнман, който е модифицирал софтуера, научният труд на Айнщайн с описанието на Теорията на всичко е прехвърлен на поставения флаш-драйв. Гупта остава с празни ръце, а Моник може най-сетне да разбере за какво става дума. Тя е специалист по теорията на струните, М-теория и т.н. и с голяма ревност иска да разбере възможно ли е всички физици на планетата цели 50 години след смъртта на Айнщайн да са се трудили напразно, докато голямото откритие отдавна е било направено. В базата нахлува военна полиция, но нашите отново успяват да се измъкнат навън и пак да се скрият в планината. Докато става всичко това, агентът-информатор на Саймън отвлича от Бруклин бившата съпруга на Дейвид и малкия му син Джона. През това време Моник разказва на Дейвид какво е научила от преглеждането на статията на Айнщайн: геният е извел точното уравнение на браната, в която се намира нашата Вселена и оттам е могъл да проследи нейната еволюция. Браните (отделните вселени) се движат в 10-мерен континуум и единственото, което може да пътува между тях, е гравитацията. Големият взрив (началото на вселената като такава, каквато я познаваме) е резултат от случайния сблъсък между две брани. Айнщайн успял да предскаже последвалите след смъртта му астрофизически открития: ускоряването на разширяването на Вселената, детайлите в процеса на разделяне на вещество от енергия и т.н. Предсказал и откритите впоследствие елементарни частици, в това число все още неоткритото „стерилно неутрино”, чиято особеност е, че може да се разпространява в допълнителните измерения и да минава през браните (вкл. нашата) като през сито. Уравнението предсказвало също, че при достатъчно усукване (изкривяване) на браната, стерилното неутрино може да я напусне, да премине през допълнителните измерения, да събере в тях голямо количество енергия и отново да се върне в нашата брана. Завръщащите се частици могат да предизвикат катаклизъм при локалното изкривяване на пространство-времето и при подходящи условия този процес може да бъде съпроводен с отделяне на събраната енергия, с други думи да се използва като унищожително оръжие. Моник предлага да унищожат файла с откритието на Айнщайн и след кратка съпротива Дейвид се съгласява. Но в мига, в който раздробяват на парчета флаш-драйва и си отдъхват със смесени чувства, стоящият до тях Майкъл (като аутист той има феноменална памет) започва да рецитира труда наизуст! Оказва се, че Клайнман го е използвал, за да му го издиктува при вграждане в последното ниво на „Уорфайтър” и генийчето е запомнило всичко дума по дума. Горе-долу по това време Бети (дъщерята на Гупта) в пристъп на наркотичен глад избягва от тях и в безизходица се обажда на телефона на омразния си баща. Срещу нужната й доза амфетамин тя му съобщава къде се крият Дейвид, Моник и Майкъл. Ще спестя някои маловажни перипетии (но не и онова, което Гупта разказва на Саймън: неговата жена е дърещята на Лизерл, поради което между него у Клайнман е имало истинско съревнование кой да се ожени за внучката на Айнщайн, спечелено от Гупта, а Клайнман се е примирил с ролята да бъде кръстник на правнучката на Айнщайн, провалената Бети. Това, разбира се, прави Майкъл пра-правнук) и направо ще кажа, че в крайна сметка Саймън изнудва Дейвид да му предаде Майкъл срещу сина му Джона и бившата му жена Карен. Но не удържа на условията на сделката и пленява Дейвид и Моник. След това за Гупта не е никакъв проблем да изкопчи тайната на вече проговорилия Майкъл (дядо и внук се обичат) и така да разбере всичко за тайната на Айнщайн. Идеята му е да използва новопостроения адронен колайдър „Теватрон” за експеримент, при който да насочи сноп стерилни неутрино в точка високо в небето над Северна Америка, за да демонстрира на американското правителство с каква огромна мощ разполага (в конкретния случай еквивалента на едномегатонна бомба). Целта е да се докаже на човечеството, че Теорията наистина съществува и може да се използва на практика, а не да се предаде на правителството, което да е скрие от всички. Саймън обаче има друга идея – за да отмъсти най-сетне на омразните му американци, той е решил взривът да не бъде високо, а в центъра на властта във Вашингтон. Финалът на романа е надпревара с времето: Гупта е задействал двата снопа протони и анти-протони, които при сблъсъка съгласно изискванията на Теорията ще генерират нужните стерилни неутрино, а те почти веднага след това ще преминат по извънпространствения тунел, пронизващ извивките на нашата брана и ще освободят натрупаната в тях колосална енергия в Мемориала Джеферсън. Саймън убива в един момент Гупта, който е идеалист, а след това започва да избива сътрудниците му, като оставя само двама, които да направят нужните му настройки. За негово нещастие Дейвид успява да се освободи и започва да търси начин да прекрати експеримента в минутите, които остават. Съумява да го стори секунди преди фаталния край, като разкъсва контура за течен хелий, нужен за работата на свръхпроводимите електромагнити, насочващи и ускоряващи сноповете протони/анти-протони. Финалът е идиличен: Карен, бившата жена на Дейвид има нов приятел, синът му Джона и Майкъл – който е осиновен - си помагат в усвояването на тънкостите на бейзбола, в Дейвид гали корема на Моник, в който – струва му, разбира се, още е много рано да се усети – си мисли, че помръдва дъщеричката им, която ще кръстят Лизерл (и двамата са съгласни, че името е ужасно), ако е момиче, или Алберт – ако е момче. „Ти луд ли си – възкликва Моник, - последното нещо, от което светът се нуждае е… нов Айнщайн!”.

Оценка
Сносен, стегнат трилър, конструиран като преследване от първата до последната страница, в който тук-там са вмъкнати обяснения на физически идеи и е разказано за важността на бъдещата (ако изобщо я има) Теория на всичко. Това се развива на фона на академична атмосфера, на аспиранти, студенти, професори, университети и лаборатории, че накрая и ускорител на елементарни частици, в чийто тунел е поставен самия финал. Има и няколко загадки (двата случая с кодовете, които не са нищо особено, макар да изглеждат оригинални и да внасят елемент „а-ла Шифъра”). Авторът е редактор в „Сайънтифик Американ”, а правата за книгата му вече са закупени в Англия, Дания, Холандия, Германия, Италия, Израел и Полша. Без да навлизам в анализ на чисто литературните й качества, мисля, че основното й достойнство е именно научната атмосфера, която книгата определено създава. Няколкото сюжетни обрата до известна степен компенсират втръсналото клише с руския психопат-злодей-убиец (покрай тези американски измишльотини ще взема да стана русофил!). Вярно, много евреи, много чудо (съвсем обяснимо авторът и той – евреин), но какво да се прави. Впрочем нека бъда разбран правилно – аз имам много приятели евреи, но намирам насищането на книгата с тях малко едностранно: да, Григорий Перелман (предположението на Поанкаре) и Едуард Уитън (водещата фигура сред физиците, занимаващи се с теория на струните) наистина са евреи, но Андрю Уайлс, пардон вече Сър Андрю (Голямата теорема на Ферма) и Стивън Хокинг (няма да обиждам четящите тази аниотация с обяснения кой е той), та дори и моят любимец Гарет Лиси (предложил неотдавана кандидат за теория на всичко на базата на E8 - опростявам, не искам и не мога да навлизам в подробности), макар далеч да не е и може би никога няма да стане авторитет – не са. И изобщо, вече се отклонявам от темата, „само” 25% от носителите на медала на Филдс (за върхово постижение сред математиците до 40-годишна възраст) са евреи, и отново „само” 26% (подозрително сходен процент) – носители на нобелова награда за физика. Така-а, изказах се, ненужно защитавайки 3/4 от учените в любимите ми области. Намирам книгата за едновременно интригуваща (макар ако преследването бе по-малко, а чисто научната страна – повече, това би било според мен в плюс) и информативна, поне за хората, желаещи да научат нещо ново. Лошото е, че авторът така и не поставя граница между фантастика и фикция, което поне по отношение на научната страна да би било желателно, макар от чусто художествена гледна точка - точно обратното - да е добре да се остави читатетлят да се чуди. Обемът е малък – само 200 стр. – което се надявам да не е пречка, понеже ще препоръчам книгата за превод. Е, не е някакъв щур шедьовър, но определено внася свежа струя в субжанра „трилър”, че донякъде и фантастика.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.