Съдържание
Това е роман, в който крайно отчетливо се преплитат три линии: в миналото (1732 г.), раздирания от противоречия йезуитски монах отец Куин пътува в дълбините на Амазонка, за да стигне до друг йезуит-мисионер, който е забравил религията и се е превърнал във всевластен монарх; в настоящето (2006 г.), където ТВ-продуцентката Марселина Хофман е изправена пред незнайно откъде появила се нейна двойничка, поставила си за цел не само да я компрометира, но и да я убие; и в бъдещето (2032 г.), където в някакво подобие на кибер-общество бисексуалния самоук импресарио Едсон се влюбва в гостенка от бъдещето, която може да програмира квантови компютри. Общото е, че и трите линии се развиват в Бразилия. До средата на книгата няма и намек за фантастичен елемент, напротив, изглежда сякаш единствената цел на автора е да пресъздаде по безброй начини кипящия със жизненост живот на тази страна (нейното минало, настояще и евентуално бъдеще) по един сюрреалистичен (от читателя-небразилец) начин. Резултатът е една причудлива (за мен поне) смес от киберпънк, историческа драма, свят тип „блейдрънър”, космическа опера, развиваща се в континуума от паралелни вселени и най-вече въведение в една култура, за която сме чували, но всъщност нищо не знаем. Както казах, доста дълго в книгата няма и намек за някаква фантастика (ако изключим квантовите компютри в линията, развиваща се в бъдещето). От средата нататък обаче в книгата – първоначално това е само загатнато, след това и особено към края нещата започват да се изясняват - започва да се разкрива следната картина: ние живеем в континуум от паралелно съществуващи вселени, сред безкрайния брой на които има такива, които се различават тотално от нашата и други, в които разликите са минимални. Има теория, съгласно която пространството представлява среда за връзка между отделните единици информация – и понеже всичко е свързана във времето информация, нашето понятие за това се изразява с думата „компютър”: цялата вселена е един гигантски квантов компютър - материята, енергията, ние, всичко около нас са програми, изпълнявани на този компютър, а всички квантови компютри във всички вселени работят в паралел и са част от един общовселенски квантов „суперкомпютър”. С други думи всичко е информация и всичко е мисъл, Така че съзнанията ни са част от паралелно извършваните изчисления в тази ”машина”. Следователно ние притежаваме способността да сме едновременно в целия континуум от вселени. Но ако е така, програмите могат да бъдат "редактирани", т.е. пренаписани, т.е. човек може да се пресъздаде на всяко место, време или във всяка част от континуума. Съществува някаква организация – по-скоро истинско общество, - която контролира квантовите комуникации между вселените. Тя обаче работи на две нива: едното е локално всяка вселена – и на Земята те са известни като „Сесмария”, които се поддържат в подобие на семейна форма (едни и същи хора имат една и съща роля в другите подобни вселени). Но „Сесмария” са част от нещо невъобразимо по-голямо – „Ордена”. Докато „Сесмария” могат да контактуват един с друг, те нямат право да пресичат континуума. Орденът обаче може всичко и те имат агенти, наричани „Увещатели”, с широки пълномощия, които вземат мерки хората да не научават за тази картина на света с цел да се запази статуквото. Това може да стане, ако хората не знаят за континуума и най-вече за възможността да пресичат границите. В процеса на безкрайното повторение на едно и също (забавящо се) съществуване, при копирането на световете се вмъкват малки грешки – непредсказуеми отлики с квантова природа. При последната от тях експедицията в миналото открива несъществувало преди вещество, което отравя в съзнанието врата в континуума. Това дава шанс на последното поколение „пресъздадени” да надникнат в безкрайното многообразие от вселени и да се досетят за невероятната картина. Проблемът е, че всяка отделна вселена се разширява все повече и повече и наближава неизбежното състояние на топлинна смърт. Повторението ни обрича на достигане до етап, в който за симулацията повече няма да има енергия и всички – в целия континуум – ще застинем и това ще бъде окончателният и тотален край, след който никога вече няма да има нищо. Вярващите в тази теория смятат, че шансът ни да оцелеем е чрез прераждане през ново подобие на Голям взрив, при който обаче ще се пресъздаде целият континуум. Съгласно закона за съхранение на информацията, тя няма да се загуби. Т.е трябва да се спре компютъра! Героите на романа не си поставят тази цел – както казах, те са току-що осъзнали се, а Ордена не успява да им попречи (да ги ликвидира). И те поемат може би последния етап на щафетата, след който може би ще има едно истинско ново начало… Съзнавам, че така описаната картина е объркана, но авторът съзнателно не досдъвква всичко, а оставя въображението на читателя да допълни пропуските.

Оценка
Роман като този просто не може да се преразкаже, впрочем не може и да се преведе. Всъщност може – може би всяка книга може, - но е невъзможно това да стане по начин, запазващ духа на книгата. Тя е още по-специфична поради избора на автора да постави действието в точно Бразилия (защо, не знам - логиката на книгата е такава, че сюжетът можеше да се развива и в Бутан или Горна Волта… впрочем доколкото разбрах, предишната подобна книга на Макдоналд, River of Gods, е поставена в Индия и едва ли е по-лека за възприемане). Романът е буквално натъпкан със стотици (по прибл. оценка, не по-малко от 300-500) бразилски думи (накрая има речник, но в него са включени не повече от 100-ина). Преводът им е невъзможен, а и идеята е била читателят постепенно да се досеща какво е това или онова. Езикът е изключително, крайно, труден да разбиране – много пъти се налага да се върнеш и да прочетеш не само последното изречение, дори не само последния абзац, а направо цялата страница. Изреченията са дълги, а смисълът в тях объркан и бразилските думи ни най-малко не помагат. Има малко диалог, но дори и той не е като в обикновен роман – хората си говорят по такъв начин, че страничен „слушател” не би могъл да разбере за какво точно става дума, може само да се досети за някои неща. Има страшно много описания, като на няколко пъти абзаците обхващат повече от една страница. В един момент читателят загубва усещането, че се потапя в атмосферата на романа и започва да се дави в нея. Всичко е загатнато и някак иносказателно. Да, накрая трите линии се събират в общ възел, но дори той звучи и изглежда странно и поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Според мен подобна книга е безсмислено да се оценява, тя просто е непреводима в този си вид, а „модифицирането” й в резултат на небрежен или неамбициозен превод ще доведе до „нова” книга, която вече е абсолютно забранено да се издава, защото ако Brasyl е ценна с нещо, то е атмосферата, която създава в този си вид.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.