... ще е интересно всеки един от номинираните да постне тук кратък откъс от произведението си.


НЕОНОВИ КРИЛЕ
Ивайло Петров Иванов

Картина:
Градът от тази височина прилича на калейдоскоп. Затваряш очи, тръсваш глава и поглеждаш пак. Нова пъстра картина от светли точици, без какъвто и да е смисъл. Хармонични и мамещо красиви.
Някъде там е той. Може би върху онзи стърчащ пилон, който се издига над останалите с поне сто метра. Не, там живеят вага, те се богати и силни, запазват за себе си най-добрите места. Той служи на вага. Но тази вечер ще е само мой.
Габриела размаха крака в празното пространство под себе си. Почувства топлия въздух по върха на пръстите си, което бе добър знак. Бързо свали окъсания пуловер, който бе единствената и дреха, хвърли го небрежно зад себе си и се оттласна от ръба. Нощният въздух я посрещна с ласка.

Ежедневие:
Бенедикт лежеше на кушетката от синтетична кожа с притворени очи и се опита за пореден път да се съсредоточи върху видението. Някъде край него, психотерапевтът почукваше деликатно с пръсти върху бюрото.
„Аз нямам такава клавиатура - помисли си Бенедикт. – моята е най-обикновена, с пластмасови бутони. Пиша стотици килобайти програмен код всеки ден, но никой не ми осигурява холографска клавиатура. Колко ли ще ми вземе за двата сеанса?”
Мисълта за хонорара изгони визията от главата му окончателно.
-Съсредоточи се, Бен. Не мисли за нищо друго – долетя гласът на мистър Уилкинс някъде много отдалеч.
„Сякаш от друг свят... Жалко за хубавото устройство, изобщо не умее да го използва. Може би работата му го изисква. За да не смущава пациентите си по време на сеанс. Всички лекари са тотално скарани с техниката.”
В стаята плавно нахлу ярка светлина. Сеансът бе свършил. Бенедикт отлепи снопчето датчици от главата си и се надигна на лакет.
-Разкажи ми за нея – каза внезапно мистър Уилкинс.
Бен се изненада. Не бе очаквал такава рязка смяна на подхода. Почувства се леко дезориентиран и объркан.
-Тоест? – попита плахо той.
-С думи. Както си го спомняш. Опиши ми усещанията си!
-Защо? – недоумението му бе искрено.
Мистър Уилкинс се усмихна. Професионална, добре тренирана и отработена усмивка, притежаваща вероятно инвентарен номер.
-Ти си програмист, Бен. Знаеш много добре, че технологиите не е господ-бог. Ние се опитваме да я нагодим към човека, но всъщност в нея няма нищо човешко. Така че, тя често може да греши що се отнася до НАС.
„Да нагодим технологиите към човека... Или човека към технологиите? За да не греши техниката, когато се отнася до Нас...”

...

Няма да издържа! Нещо гадно в главата ми ме кара да говоря. Препарат някакъв...”
-Тя идва вечер. Тялото и е тънко и много леко. Не съм я повдигал с ръце, но знам. Гледам я и първото което ми хрумва е – колко е лека и ефирна. Няма дрехи. Тялото й е нежно и красиво. Не мога да откъсна поглед от него. Единствено около шията има някакъв шал, който е като мъгла. Няма точна форма, виждам през него. Светлините на града танцуват, когато ги погледна през него. Косата и е къса, единствено около лицето се спускат два триъгълни кичура, които се люлеят на вятъра.
-Къде има вятър, Бен? – гласът от отвъдното досадно напомни за себе си.
-Там при мен. Не знам как, но прозорецът на жилището ми няма стъкло и въздухът отвън нахлува на тласъци. Те разлюляват двата триъгълни кичура. Лицето й е потънало в мрак, надвесва се над мен, но не мога да го видя. Въпреки това усещам, че е красиво. Долавям отделни черти – овалът на брадичката й, малък и остър нос, устни... Почти не виждам устните и. Нито очите и, макар да знам, че са там, зад маската от тъмнина.
-Какво прави тя? Просто стои пред теб?
-Надвесила се е над мен. Дланите и са навсякъде по гърдите и корема ми, докосва ме нежно и настойчиво...
„Колко добре се справяш със словесните описания, Бенедикт! Целият си пълен с мисловен шум. Ти си една развалина, старче. Мозъкът ти вече е изцедено лимонче. Психиатъра не подбира шумови филтри, той пише диагноза. Която някой друг като него ще превърне в доклад за подмяна. Ще ти отнемат стаята. Ще закрият всичките ти акаунти и ще се превърнеш в едно съвършено нищо. В една кутия пълна с мисловен шум, от който никой няма нужда. Не издържа! Спукана ти е работа. Шест минути и няколко секунди не издържа. Нахрани се добре, като за последно...”

Проблем:
-Разбери, не можеш да продължаваш безкрай. Рано или късно ще заченеш от него, колкото и да се пазиш. Ще умреш. Или ще бъдеш прокудена, което е същото, но по-мъчително. Не можем да си позволим свръхтегло, спектролитът ще се пропука. Правилата са за всички!
Габриела погледна пръстите си, по които имаше червена лепкава течност. В нощния полумрак изглеждаше почти като кръв.
И този път – не. Жива съм! До следващия път. Ще закъснея с един мъничък миг и топлата течност няма да окъпе корема ми, а ще се влее като мощна струя дълбоко в мен. Утробата ми ще се подуе и няма да мога да летя. Няма да мога да го виждам. След известно време ще родя дете. Ще го кърмя няколко месеца, а после ще го изоставя. Ще тръгна пеша към слънцето, докато то не изгори крилете и кожата ми. Това което остане от мен ще се плъзне бавно по наклона на спектролита, оставяйки кървава диря след себе си. Необходимо е, за да не научи никой, какво представлява тялото ми.
Елиза докосна рамото й, сякаш за да я утеши.