Сутринта свърших "Хакери на човешките души" на Иван Попов. Уникална книга за българската литература, без аналог. Направо се гордея, да ви кажа, че е написана и издадена. Отделно пък се кефих, докато я четох. Можем само да се надяваме, че ще се появи още някой с интелекта, начетеността и усета на Иван Попов за език и речеви ситуации, за да продължи в тая насока.

Та докато я четох, си дадох сметка и за два смайващи факта – това е изградена почти само от диалози книга (1) и в нея женски персонажи почти никакви няма (2), а въпреки това е интересна. А, и за един трети – че за пръв път чета послеслов, който да е адекватно добър с книгата – Васил Велчев го е написал, шапка му свалям. Мисля, че след време пак ще я прочета – тогава авторите, с които очевидно комуникира Иван Попов, ще са ми по-познати. Засега мога да кажа, че в "Хакери на човешките души" има привкус от антиутопиите и соц.-абсурдите на Платонов, Замятин, Пелевин, че кинематографичността и действието, прехвърлящо се от високотехнологичните центрове в селския дворски кенеф ме разсмяха и натъжиха подобно кадрите на Костурица с циганите и касетофоните. Твърде много неща има, над които да се мисли в книгата и ще стават все по-актуални подхванатите теми.

Това, което ме дразнеше на моменти, бяха прекалено многото русизми и порусени имена.