Заглавие : Dai-Sho, 407 p.
Автор : Marc Olden
Издадена : Jove Books, New York, 1987
Жанр : Трилър

Съдържание : Древният майстор на оръжия Мурамаса вселява във всяко свое творение зъл дух - негов закрилник. Той подтиква собственика на оръжието към насилие. Такава е и съдбата на големия майстор на меча самурая Бенкаи: той загива, защитавайки своя господар, но духът му остава неукротен. Така започва тази книга, след което действието се пренася в нашето съвремие. Кон Кенпачи е гениален японски кинорежисьор (вече награден с един “Оскар”). Той е самовлюбен в собствената си красота и младост и изтръпва пред мисълта, че го очаква старост. Затова замисля да завърши последния си филм (който също е велико произведение на киноизкуството) и да сложи край на живота си. В това трябва да му помогне неговият значително по-възрастен приятел и духовен наставник Зензо Носака. Кенпачи помолва Носака да върне към живот действалата по време на войната “Лига на кръвната клетва” и да й възложи убийствата на десет “врага” на японската империя. Но за Кенпачи основният проблем е намирането на кейшаку - помощникът на извършващия сепуку, човекът, нанасящ с меч последния удар, с който прекратява мъките на умиращия самурай. Този човек трябва да бъде чист и достоен за ролята. Носака има предвид подходящ кандидат - едно момче, което живее в Хонконг. То притежава свръхестествени способности и (макар Носака само да предполага за това) в него се е вселил духът на отдавна умрелия самурай Бенкаи. Момчето се казва Тод Хансард и е син на китайка и бял. Китайката е дъщеря на шеф на местна гангстерска групировка, а белият е Франк ДиПалма - бивш нюйоркски полицай, в момента репортер, разследващ заплетени криминални случаи. Майката на Тод (след дълги години раздяла) повиква в Хонконг бащата на детето си (всъщност двамата така и не се оженват и Франк даже не е виждал сина си). Междувременно започват убийствата на десетте предварително набелязани жертви: това уж са национални предатели, но списъкът е така съставен, че те са първо съперници в нечистия бизнес на Носака и, второ, хора, спрямо които той храни стара ненавист (например това са тримата американски съдии, осъдили на смърт Носака като военнопрестъпник и шеф на “Лигата на кръвната клетва”, чийто членове са извършили маса убийства по време на войната). От този момент нататък книгата се превръща в разказ за пътя на баща и син един към друг на фона на желанието на Кенпачи да подготви малкия Тод за приближаващия момент, когато ще трябва да стане негов кейшаку. Работата е там, че момчето има периодични видения от миналото (това са подвизите на Бенкаи) и за изумление на околните започва да говори старояпонски. На всичко отгоре притежава невероятни за възрастта си умения с меча, безстрашен е и - което е най-лошото! - започва да се разкъсва в привързаността си към ДиПалма (когото харесва) и Кенпачи (към когото се отнася като към учител). Ситуацията се усложнява и от това, че Кенпачи има любовна връзка с Йън - продуцентка на последните му два филма, бивша любовница на ДиПалма, отказала на времето да се омъжи за него и дъщеря на Джуд Голден - единия от тримата съдии на Носака, осъден да намери смъртта си от бойците на “Лигата”. ДиПалма също е посветен в древните бойни изкуства - той е един от много добрите майстори на меча (т. н. “кендо”) и познава достатъчно добре японската история, философия и традиции, за да е наясно каква опасност грози сина му. Той през цялото време трябва да се съобразява и с възможността да умре от ръцете на наемници, изпратени от дядото на Тод - китайски бос на подземния свят, който така и не е простил на ДиПалма петното, което му е хвърлил чрез връзката с дъщеря му. Във финалната сцена Кенпачи устройва прием и шокира гостите си като им казва, че те са негови заложници и ще станат свидетели на неговото сепуку. Носака обърква планираната сцена като обезумява и започва да коли гостите наред. Когато Кенпачи се опитва да му попречи, той му отсича без замисляне главата. В същия момент ДиПалма пълзи през един таен подземен тунел към вътрешността на замъка (собственост на Кенпачи и същия, в който самураят Бенкаи от първите страници загива). Тод, който в този момент е под въздействието на злия дух пазител на меча на Мурамаса и е очаквал да стане кейшаку на Кенпачи, се опитва да възпре баща си и помощниците му да попречат на онова, което вече се е провалило. Във финален сблъсък ДиПалма побеждава Носака (също голям майстор на меча).

Оценка: Книгата е опит да се смесят в едно японски и китайски бит, философия, история, бойни изкуства и мистика - всичко на фона на съвремието. Естествено това съвсем не е лесно, но по-лошото е, че авторът е останал далече зад намерението си. Действително има битови сцени, някои от които “звучат” автентично. Но философската страна е останала изобщо недокосната, от бойните изкуства е наблегнато само на кендото (което не е особено атрактивно), а историята (ако изключим някои неособено впечатляващи епизоди от Втората световна война) свършва със сцената, предшестваща смъртта на Бенкаи от първите двайсетина страници. За сметка на това мистиката присъства съвсем осезаемо - Тод се разкъсва между опитващия да се прероди в него Бенкаи и духа-пазител на меча на Мурамаса. Проявленията на тези отвъдни сили съвсем не са само в съзнанието му, а имат и реален характер (в един момент злият дух буквално изхвърля от прозореца на хотел в Хонконг един убиец). Другото, което изобилства в книгата, това са сцени, които всеки, който не е японец (или китаец), ще намери за перверзни - става дума главно за близост между мъже (няма да го нарека педерастия, имайки едно на ум, че това може и наистина да е своеобразна висша точка във взаимоотношенията между учител и ученик, както се твърди в книгата). Макар да е написана с претенции за трилър, романът буквално е лишен от интрига. Дори десетте убийства будят скептична усмивка: група нинджи (представящи се за кендоисти от пътуваща из Европа и Америка демонстрационна трупа) сноват с ритуални мечове, секат глави, разпарят кореми и никакви бодигардове (въоръжени с най-съвременно огнестрелно оръжие и очакващи всеки момент нападение) не само не могат да ги спрат, а не могат дори сами да се опазят. Наивна книга, в която мистиката на плаши, а бойните умения не впечатляват. Противно на онова, което пише на задната корица, тя изобщо няма нищо общо с Клавел и - уви! - не може да се сравнява с романите на не чак толкова претенциозния Лъстбадер.

Заключение: Определено не я препоръчвам за превод!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Редактирано от ivz на 04.10.05 21:40.