Луната посребряваше дюните. Пясъкът тихо шуршеше под пръстите на вятъра. Орлин смъкна филтъра, вдъхна все още обгарящия въздух. Посегна към джоба на раницата, измъкна сгънато на четири парче хартия. Приседна. Поколеба се, а после някак си яростно го разгъна. Насочи към него светлината от джобното фенерче. Пред погледа му заиграха зелените петна на полетата, кафеникавите на планините, сините нишки на реките. Буквите се размазаха, нима очите му се бяха навлажнили? Тръсна глава. Макар да го знаеше, това не намали потреса му от сблъсъка с реалността. Намираше се по средата на бившата Тракийска низина. Вятърът леко се усили, песъчинките се завихриха около нозете му. Някъде от далече ехото донесе рева на лъв. Мъжът потръпна. Инстиктивно погледна към био-търсача. Индикаторът светеше все така зелен. Въздъхна, изправи се, нагласи филтъра, намести раницата и пое на север. До базовия лагер му оставаха поне още пет километра път. За пореден път изруга трансантарктическата компания и калпавия си късмет.