|
Важно!!!
Това е мнението на Вальо, което е постнал в неговата тема "Книги". Според мен е важно и затова си позволих да отворя нова тема - там и аз нямаше да го забележа, ако не ми бе изрично посочено. Освен това съм го "превел" от интернетица на кирилица, че иначе е мъка да се чете всичко това...
Оригиналът може да се види в "Книги", в този момент е предпоследно мнение.
Като второ мнение в темата ще дам и моят поглед върху нещата...
И така, Вальо:
Внимание! Рецензиите съдържат факти, които
разкриват завършека на някои от творбите!
Ако не искате да знаете краищата на разказите
преди да сте прочели сборника, спрете до тук!
*******************************************************
"Таласъмия 2003" - сборник с разкази от
ежегодния конкурс на клуб "Уибробия"
"Длака" от Ивайло П. Иванов
"Оброк" от Йоан Владимир
Реших да пиша за двата разказа едновременно заради многобройните прилики помежду им. Тия прилики правят даването на независими оценки безкрайно трудно, защото читателят постоянно има усещането, че пред него са два дубъла на една и съща сцена, от един и същи филм. И предимствата и недостатъците на двата разказа се сливат, сякаш наистина става дума за едно произведение.
Първата ми мисъл беше, че Иво и Йоан са се наговорили да се пошегуват с журито, както стана традиция на старозагорския конкурс, но по-късно узнах, че те са възнамерявали да пишат заедно един разказ и впоследствие са решили всеки да направи своя версия. Да ни бяха питали нас с Киро, да им кажем, че
отборното писане никак не е лесно. :)
Какъвто и да е генезисът на разказите, резултатът е много интересен. Получили са се две различни интерпретации на една и съща база, две по същество съвсем различни истории, макар и с еднаква предпоставка. Всеки разказ си има силни и
слаби страни, и за мен нито един от двата не се оформя като ясен "победител".
Разказ&т на Иво определено е по-нежен и поетичен и като че ли е по-интимно изстрадан от автора, докато разказът на Йоан Владимир е по-аналитичен и в него се чувства известна студенина.
От директното сравняване на стиловете Ивайло губи, обаче не бива да се чувства ни най-малко засрамен от това, като се има предвид професионалната литературна подготовка на Йоан Владимир. На места Ивайло е употребил изрази, граничещи с клишето, двусмислени изрази и несъгласуване на времената. За да не съм голословен, ще дам пример. На стр. 23 в началото на последния параграф не е ясно кого точно подушват - самодивата или планината
(второто ми изглежда по-поетично). А в края на първия параграф на следващата страница има проблем с времената. За отбелязване е, че има проблеми с работата на коректора, например на стр. 22 караконджо е станал караконжо, но това не е по вина на автора.
Йоан Владимир е допуснала известни проблеми характеризация на героите и с логиката на сюжета. Прекалено много братя и сестри има в нейния разказ за да бъдат те почувствани като пълнокръвни герои. Ще си послужа с пример - в "Обитаемият остров" на няколко страници Стругацки въвеждат членовете на "терористичната" група. Стегнати, къси, брилянтни описания. Препрочитал
с&м ги неведнъж. Нещо такова липсва в "Оброк". Разбира се, не е съвсем справедливо да се иска от един млад автор - ако и с опит, - да се надпреварва
по стил с грандовете на жанра. Пък и до голяма степен този проблем се поражда от ограниченията на формата - разказът е прекалено къс за подобни отклонения - става дума за цяла дузина герои.
Това ме наведе на мисълта, че Йоан Владимир е надраснала разказа като форма и е време да се захване с нещо по-дълго. Представете си каква беше изненадата и удовлетворението ми, когато Атанас Славов ми каза, че тя работи над роман.
Сюжетният проблем, който споменах по-нагоре се състои в липсата на мотивация за лоялността на Анета. Наистина, разказът изобилства със
споменавания на нейното наемническо минало, но не обяснява защо тя е готова да предаде вида си. Очевидно, тя е преживяла някаква травма, свързана със семейството си, очевидно тази травма я е подтикнала да "избяга" от него при военните, но този момент остава неразработен. Ако Йоан искаше да го остави загадка, беше редно журналистката поне да спомене, че е имало нещо. Странно е, че след като майка им се е грижила така добре за тях, те всички са се разбягали от дома и всеки е намерил реализация в нещо далечно.
И последно - едно субективно усещане: в сравнение с "бродник" и двата разказа страдат от известна доза конструктивизъм, сякаш авторите са си поставили
някаква определена цел и са я постигнали с малко насилие над героите и събитията. Понякога авторът трябва да се вслуша в "желанията" не героите си
и да ги следва. Трудно ми е да дам конкретни доводи в подкрепа на това твърдение. Може би най-подходящ пример е краят на "Оброк", където
намесата на военните идва като едно технократско решение и се чувства чужда на останалата част от разказа.
По тоя повод се сещам за едно отдавнашно изказване на Дж.М. Страчински - създателят на ТВ сериала "Вавилон-5". Най-напред ще припомня, че преди да се захване с научна фантастика, той е писал сценарии за епизоди от един друг ТВ сериал - "Тхе Мурдер Ше Вроте". За тези, които не са го гледали - това е криминале, в което една писателка на криминални романи постоянно се намесва в криминални случай. Главната роля се изпълнява от Анджела Ландсбъри, известна още с участието си в "Тхе Манчуриан Цандидате".
Страчински казва, че за разрешението на загадката трябва да се намеква на зрителя (но това се отнася с пълна сила и за читателя), така че накрая той да изпита удоволствие от "разкриването" й. С това не твърдя, че всеки финал трябва да се казва в прав текст още в&в втория абзац, но намесата на военните не беше "предвещана". Нито пък появата на Момчил юнак - въпреки намеците,
че "някой" ще се появи. Краят създаде у мен усещане за среща с Due ex machina.
Понеже до тук написах доста, по-нататък ще съм по-кратък...
"Бродник" от Сама Китка
Това е моят персонален фаворит в сборника. Много поетичен разказ, който потапя читателя в един друг свят. Обаче и с&що толкова тъжен разказ,
което поне в моите очи не е недостътък. На пръв поглед една простичка история е разгърната в много планове и е наситена с детайли, които й придават дълбочина и осезателност.
В стилово отношение Сама Китка определено може да има претенции да бъде за българската фантастика това, което с Ле Каре за шпионските романи.
Въпреки че краят е общо взето предсказуем - точно както в "Тинкер Тайлор, Солгер, Спй" се знае койж е злодеят още от първата глава, - разказът е
толкова въздействащ, че изобщо не губи от това. Беше ми трудно да се откъсна и го препрочетох няколко пъти просто защото не ми се искаше да завърши.
"Опит", от Димитър Риков
Още една творба, която страда от ограниченията на жанра - в "Опит" се случват прекалено много неща за един разказ. Не случайно това е най-голямото по обем произведение в сборника. За съжаление разказът страда и от друг проблем,
който е изцяло по вина на автора - фрагментарност. Отделните епизоди са раздробени на прекалено малки части и създават впечатление за накъсаност. Отново ще си послужа с пример от "голямата" научно-фантастична литература. Иаин М. Банкс използва подобен похват в "Ремембер Пхлебес" (достъпна в
руски превод в bestlib.ru). И там има подобно редуване на епизоди, описващи квази-едновременни сcбития, но дори майстор на перото като Банкс не се
е решил да го направи в повече от една неголяма глава от роман, а тук целият разказ е написан в подобен стил. Похвален е опит&т на автора да експериментира с разчупена форма на действието, но мисля, че е прекалил с употребата й.
Този случай показва една слаба страна на сборника - липса на редакторска намеса или ако е имало такава, тя не е достатъчна. Наистина, сборникът има само съставител, но не и редактор. Съгласен съм, че публикуваните творби са изпратени на конкурс и не е работа на журито да помага на авторите да ги
"подобрят", но ако разказите страдат от някакъв поправим проблем, както е в случая, една такава намеса само би подобрила нивото на сборника.
Проблем на разказа е многобройната употреба на думи, които не са типични за епохата: контакт, ритуал. Защо не среща и обред, съответно? На места има дразнещи повторения, което отново демонстрира недостатъчно редактиране на сборника.
"Прогонването на драконите" от Георги Малинов
Този разказ ме кара да сравнявам българската фантастика с българското вино за износ. Обикновено след чудесно първоначално представяне нашите производители не могат да поддържът нивото и втората партида се оказва последна.
Искрено се надявам, че тоя разказ ще си остане изключение в творчеството на Жоро Малинов, който ме спечели като ревностен почитател с несравнимата си повест "Вирт". За съжаление "Прогонването..." е точно тая втора партида вино,
която не отговаря на спецификациите. Разказът създава впечатление, че е написан набързо и някак не на сериозно. Авторът е експериментирал с ирония
и самоирония, но от това разказът само страда - трудно е да се възприеме сериозно опасността, на която се подлагат героите. През цялото време знаех,
че каквото и да стане, те ще се спасят и ще успеят, и опасността не беше истинска опасност, което лишава читателя от мотивация да се чувства
заинтересуван от съдбата на Баян и Курт. Като че ли разказът спира някъде по средата в усилието си да бъде смешен и нито е смешен, нито е сериозен.
"Неродена", от Искрен Зайрянов
След миналогодишния "роман", очакванията ми бяха много ниски и бях приятно изненадан да открия, че Искрен Зайрянов има далеч по-големи
творчески способности, отколкото демонстрирал до сега. Започвам да подозирам, че миналата година просто не му е стигнало времето за да завърши
истински работата си.
Сега пред нас е един меланхоличен и нежен любовен разказ. Може би малко статичен и бавен, но аз съм склонен да простя тия недостатъци заради чудесната
атмосфера, в което авторът е успял напълно.
Главен недостатък е сюжетното сходство, особено към края на разказа, с първата книга от драконската поредица на Николай Теллалов. Разбира се, тук не може и дума да става за плагиатство.
Стилът е приличен, без да се отличава с особен блясък.
"Къщата на майстор Губерко", от Мартин Петков
Учуден съм от включването на тоя разказ в сборника. Не, че е слаб, но не е запомнящ се и не съответства на нивото, зададено от първите три разказа. Освен това се опитва да бъде прекалено много неща едновременно. Намесата на извънземните стои изкуствено и самоцелно.
Дължа да кажа, че от подобни проблеми не са застраховани и известни професионални писатели. Типичен пример е "Дарвиния" от Роберт Чарлс
Уилсън, който започва като алтернативна история, за да се трансформира в литературна реализация на космогоничнен модел.
Накрая, една критика към съставителите - липсват представяне на художниците, а те определено ги заслужават повече от някои автори.
Сборникът като цяло: разочарован съм.
Най-вероятно защото суперлативите, които прочетох за него ме накараха да очаквам нещо изключително. По мое мнение "Таласъмия 2003"
отстъпва на сборника от първия конкурс, особено като се има предвид, че само три от разказите са наистина на високо ниво, но те съставляват по-малко
от половината обем на сборника. Основната поука според мен е нуждата от доработка на разказите, преди те да се появят на хартия. За съжаление журито ще трябва да се заеме с тази несвойствена дейност, понеже във веригата между
него и издателя няма редакторско звено.
Алтернативна възможност е да се промени ролята на издателство "Квазар", което за сега изглежда се ограничава само с техническата страна на нещата.
Дори парите да идват отвън, след като Иван Крумов слага на корицата своето лого, редно е той да има право да иска подобрения.
Крайно време е авторите и издателите да разберат, че една лъжичка катран разваля каца с мед и издаването на сборник с няколко слаби разказа
гарантирано ще откаже един купувач, въпреки че останалите разкази са силни. Доста българска фантастика се издава напоследък, но това е нож с две остриета, защото в 3/4 от случаите тя само разочарова оня, който е дръзнал да си купи книга от роден автор.
Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го постигнеш...Редактирано от Eндъp на 10.02.04 16:17.
|
Таласъмия 2003 според Вальо
