|
(Що да се хабя, като Човекът го е казал толкова по-наситено... Ако някой рече ви, че нищо не съм научил от тая Таласъмия, не е прав. =)
Из "Падналите богове" [The Broken God]:
Вярванията са клепачите на ума.
(фравашка пословица)
- - -
Докато фравашката система като цяло бе създадена, за да освобождава хората от всички системи, мокша беше съставен като своего рода мисловен щит срещу огромния брътвеж на всички човешки езици. Той представлява изкуствен език, богат на измислени думи за странни и извънземни концепции и с хиляди заемки от санскрит, английски, старояпонски и разбира се, от различните езици на Тлон. Фравашките отци разглеждат това езиково семейство като най-възвишено от всички езици на Старата Земя. От тлонската граматика те са заели елементи на синтаксиса, които адаптират и поддържат ясния фравашки светоглед. Някои твърдят, че мокша е също толкова сложен и мъчен за учене, колкото и самият фравашки, но умната жена или мъж обикновено са в състояние да го усвоят, щом се избавят от някои познати концепции. Например в мокша не съществува глагол за концепцията "съм" в смисъл, че нещо може да е нещо друго. Както казват фравашите: "Всичко е, но нищо не е каквото и да е". На мокша не е възможно да се преведе изречението "Аз съм пилот". Както научи Данло, човек можеше да се опита да каже: "Аз се държа като пилот", "Аз съм усвоил уменията на пилот" или "Аз се радвам на привилегиите и славата на пилот", но не можеше да заяви: "Аз съм това" или "Аз съм онова", също както не можеше да каже: "Аз съм купа с нудълси".
Отначало този аспект на мокша го объркваше, защото той смяташе, че пътят към здравия разум лежи в разбирането за свързаността на всички неща. Данло познаваше санскритския израз "Тат твам аси", "това ти си". В известен смисъл той наистина беше купа с нудълси или по-скоро неговата истинска същност и тази на нудълсите (както и на падащия сняг, на камъка или на птицата с бели пера) бе една и съща. Тъй като смяташе, че тези санскритски думи са чиста мъдрост, Данло отиде да попита Стария отец защо мокша забранява такива изрази.
- Ах, ах - рече Стария отец, - но проблемът не е в мокша, а в естествените човешки езици. О, дори в санскрита. На санскрит има ли дума за "ти"? Да. Дума за "аз"? Наистина има и това е жалко. И така. И така, тъй като имат такива думи, такива отровни концепции, те са принудени парадоксално да лишават от отрова и да разбиват тези концепции. "Тат твам аси" - дълбока мисъл, нали? "Това ти си." Прекрасен, кратък и задълбочен - но излишен начин за изразяване на универсална истина. Има ли по-добър начин? О хо, аз те уча на мокша. Ако научиш този чудесен език, ще научиш истината не само в една безсмъртна мисъл, а във всяко изречение, което казваш.
И така, Данло започна да учи мокша, и скоро откри още една причина, поради която не беше възможно просто да каже "Аз съм пилот". Очевидно мокша напълно се освобождаваше от обвързаността на местоименията, особено от най-отровното от всички.
- Защо мислиш мокша е изхвърлил тази дума "аз"? - го попита Стария отец един ден. - Какво е това "аз", че човешките същества толкова са привързани към него? Чисто преувеличение, най-голямата измислица и измама. Можеш ли да го пипнеш или вкусиш? Можеш ли да го определиш или дори да го видиш? "Какво съм аз?" - пита човекът. О хо, може би е по-добре да попиташ: "Какво не съм?" Колко често си чувал някой да казва: "Днес не съм на себе си"? Или: "Не исках да кажа това"? Не? Ха, ха, ето че танцувам, танцувам - дали съм движението и гения на целия си организъм, или съм просто усещането и индивидуалността, обитаващи тялото като просяк в скъпа хотелска стая? Дали съм само част от себе си, която е благородна, мила, съзнаваща и силна? Какво похотливо, егоистично и диво нещо опровергава и отхвърля "аз"-а? Кой съм аз? Ах, ах, "Аз съм', казва човек. Аз съм отчаян, аз съм див, аз не приемам, че съм отчаян и див. Кой не приема тези неща? Аз съм момче, аз съм мъж, аз съм баща, ловец, герой, любовник, страхливец, пилот, асаря и глупак. Какъв "аз" си ти, Диви Данло? Къде е твоето "аз", което променя настроението си, което преминава от детство в старост? Има ли в това "аз" нещо повече от добра памет и склонност да яде онова, което наричаш "лед от носа"? Това не изчезва ли, когато заспиш? Умножава ли се по две по време на сексуално блаженство? Умира ли, когато умреш - или безкрайно се умножава? Как е възможно да разбереш? Така е, да, ти ще се опитваш да се пазиш, за да не загубиш индивидуалността си. "Но как да се пазя?" - питаш ти. Аха -ако аз пазя себе си, какво е онова "аз", което пази пазещия? Може ли окото да се види само? Тогава как може това "аз" да се види само? Обели люспите на лука и само ще откриеш още люспи. Ида да търсиш своето "аз". Кой ще го търси? Ти ще го търсиш. О хо, Данло, но кой ще търси теб?
Както Данло постепенно разбра, мокша не само се беше справил с местоименията, но и изобщо с групата на съществителните имена. Фравашите мразят съществителните така, както човешките същества болестите. Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат "малката майя"*. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е "ярка-бяла-постоянна", докато човек може да мисли за свръхнова като за "сияйна-прекрасна-умираща". Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба. Твърди се, че веднъж един от първите Стари отци в Никогея само за упражнение измислил десет хиляди думи за често срещащата се снежна ябълка. Но за да говори добре на мокша, човек не се нуждае от фравашкия усет за думите. До началото на зимата, когато улиците се покриха с първите за сезона леки снегове, Данло бе научил този език достатъчно, за да съставя прости изречения като "Чена бокагеладесанга фарас", което означава нещо като "Сега този абмициозен-умен-див става пилот". Ако разполагаше с достатъчно време в къщата на Стария отец - и като се имаше предвид феноменалната му памет, - той би могъл да стане по-скоро майстор на мокша, отколкото пилот. Но още докато съчиняваше стихове за животните и забавляваше Стария отец с опитите си да опише алалойското мечтано време, неговата бляскава съдба наближаваше - бързо и неизбежно като светлината на експлодираща звезда.
- - -
"Силата на ахимса не е само в готовността да умреш -помисли си Данло. - Тя е във волята да живееш. Да живееш без никакъв страх - това е нещо страшно."
- Да - повтори той. - Готов съм... да те слушам. - Данло направи крачка към поета-воин, после още една. Ножът леко се помръдна и той видя жилки синьо-черна светлина, ужасното отражение на собственото си лице. Марек бавно отдръпна острието от окото на Хануман, погледна Данло и бавно, разбиращо се усмихна. Данло направи още една крачка напред и кракът му сякаш вечно увисна във въздуха. Сега мирисът на кана беше непреодолим. Той му напомни за инициацията му, когато бе лежал под звездите и се беше научил да надмогва болката и смъртта. Накара го също да осъзнае детството на поета-воин. Можеше да види това безвременно време като жилки лилав блясък в очите на Марек. В златистото сияние на лицето му съзираше малкото дете, което усещаше ужасно несъзнателната близост на смъртта. В това се изразяваше и цялото изкуство напоета-воин - да разбуди до крайност дълбокото си познание. Марек му се усмихна и докосна с устни лилавия пръстен. И докато изпълняваше тези движения въпреки мощното съпротивление на пространството и времето, той пращаше по коридора вълни от въздушни молекули. Ноздрите на Данло бяха отворени за този въздух, отворени за мириса на каново масло, който пронизваше нервите му и проникваше в мозъка му. Той се приближаваше към поета-воин и не можеше да откъсне очи от ножа му. Ако не успееше да довърши стихотворението, скоро ножът щеше да прониже окото му и да навлезе в мозъка му. И животът му щеше да свърши за един-единствен ослепително кратък миг. Да свърши, да, но не и да бъде унищожен. Когато острият студен нож преминеше през костта зад окото му, кръвта му щеше да рукне от него като река. Щеше да се разлее по каменните стени, стъпалата и железния парапет. Щеше да обагри черната коса на поета-воин и да докосне красивите му очи с паренето на желязо и сол. Щеше да опръска лицето на Хануман като капчици утринна светлина и когато приятелят му отвореше уста, за да изкрещи последното си "не!", щеше да докосне езика му и да потече надолу по гърлото към корема му, към бликащия живот и тъканите на тялото му. Неговата кръв щеше да тече безкрайна и дълбока като океан, докосвайки всичко, хранейки всичко, съживявайки всичко. Той завинаги щеше да живее във всичко, също както дивият мирис на кана, чудните багри на робата на поета-воин и прекрасната, пречупена душа на Хануман живееха в него сега и завинаги.
- - -
- Не, недей да говориш. Вкуси онова, което е в устата ти, океана. Ти изобщо не си се раждал. Нероден, безкраен като океана - как можеш да умреш?
"Изобщо не съм се раждал - помисли си Данло. - Аз не съм аз."
Той затвори очи и се отпусна по гръб, скръстил ръце на гърдите си. После се претърколи настрани и вдигна колене към корема си. И задълго заспа. Беше на двеста дни, спеше и често сънуваше: мрачни, ритмични, спокойни сънища. Когато най-после се събуди, устата му бе пълна с топла солена вода, вечният вкус на морето. Плуваше в абсолютно тъмно море в майчината си утроба. Всъщност идеята за пълен мрак нямаше смисъл, защото никога не беше виждал светлина, нито пък можеше да си представи, че някой ден ще има зрение. Имаше само мрак, неразчленен мрак, черен и плътен като дълбокия космос. Поглъщаше го толкова цялостно, че той не го съзнаваше. Но можеше да чува звуци: газът, къркорещ в червата на майка му, перисталтичните вълни на мускулите, екотът на майчиното му сърце, който бе навсякъде във водата. Собственото му сърце биеше по-бързо и той го чуваше, също както можеше да усети хранителния поток, проникващ в него през корема му. По хлъзгава увита тръба в него се вливаше кръв и го съживяваше. Не съзнаваше почти нищо, но дори сега, неродена мъжка рожба, плуваща в огромен океан, изпитваше изгарящото усещане на собствения си живот. И колкото да беше парадоксално, в същото време нямаше собствен живот, защото бе изцяло свързан с най-дълбоките тъкани на майчиното си тяло. През пластовете плацента край себе си усещаше пулсиращите артерии на утробата. Това беше нещо вълшебно, тази древна кръвна връзка. Тя го всмукваше и го теглеше, също както той всмукваше хранителните вещества от тялото на майка си. "Аз не съм аз" - спомни си той. Беше вода, мазнини и настойчиви клетки, организиращи се в нещо ново. Бе мускули, памет и кожа и в същото време не можеше да каже къде свършва неговата плът и започва дългият, мрачен рев на майчината му утроба. Поглъщаше околоплодна вода, вдишваше я в дробовете си и усещаше, че няма граници. Като капка вода, сливаща се с морето, докато кръвта му обменяше въглероден двуокис и кислород с кръвта на майка му, той чувстваше, че става все по-голям, по-пълен и се стреми навън към безкрайни възможности.
"Аз съм безкрайна памет."
Дълбоко потъна в повторението и преживя всички свои състояния от мига, в който беше -заченат. Всяка клетка от тялото му бе изтъкана от спомен за произхода си и всичките му клетки - на кръвта, стомаха и мозъка - си спомняха възникването си в него. Той беше възел от настойчиви възможности, не по-голям от балдов орех; той бе потръпваща топка от клетки, делящи се отново и отново, яростно организиращи се в черен дроб, стомах и сърце; той беше една-единствена оплодена яйцеклетка, сливане на полови клетки, образувани в майка му и баща му. Винаги щеше да е тази клетка и внезапно разбра, че е завършеност, сливане в екстаз, чудо от трилиони по трилиони химични явления, свързващи го с мига на сътворението на живота. "Всички живи неща са съзнателни" - спомни си той. Не беше нищо ДРУГО освен съзнание, съзнанието на една-единствена клетка. В него цареше хаос от метаболизъм, митохондрии, откъсващи водородни атоми от глюкозни молекули, ензими, избухващи в плазма, но в него също цареше покой, по-съвършен от всичко, което познаваше. "Аз съм онова, което съм." Беше глад, прост и чист, поразително желание да яде и расте. И в същия миг живееше в тихата радост да плува по безкрайна тръба, да плува, да докосва и да вкусва захарите, които подслаждаха водите навсякъде около него. За първи и навярно последен път в живота си той бе съвършена хармония от съществуване и превръщане. Да улавя свободно носещите се молекули аланин, тритофан и други аминокиселини, да усеща разтварянето им през мембраните си - това беше хала и нещо повече: чувството как в него се разбужда съвършено и ужасно желание за живот. Щяха да минат много дни преди да се развият гърлото, устата и устните му, но ако можеше да изрази всичко, което знаеше, единствените му думи щяха да са: "Да, аз ще". Такова бе съзнанието на зиготата, такова щеше да е винаги.
"Всички неща са съзнание - паметта на всички неща е във всички неща."
Може би задълго щеше да е доволен да остане като тази единствена клетка. Но докато поглъщаше захари и богати молекули мазнини, той усети, че набъбва, расте и че е готов да се раздели на две. Страхуваше се от това деление и в същото време копнееше за него, защото никога не би могъл да преживее всички красоти на човешкия живот като тази единствена набъбнала клетка. Беше прекалено изпълнен със самия себе си и това бе вид болка, разкъсваща най-дълбоките му мембрани. Там, по средата на същността му, в ядрото му имаше съзнание за болка и спомен за живот. Чувстваше я да се извива и развива, тази дълга, вечна молекула памет. Неговата ДНК беше най-живата му и свята част. Тя бе винаги в движение, огъваше се, гърчеше се и вибрираше милиард пъти в секунда. Кънтеше в него като камбана, възвестяваща чудото на творението. И сега кънтенето беше силно и категорично и се носеше навън на вълни през цитоплазмата. И сега почти безкрайно дългата нишка ДНК се развиваше, разделяше се като цип по средата, възпроизвеждаше се и създаваше нов живот. В безкрайния наниз от кодони на ДНК беше тайната на живота.
"Тайната на живота е още живот."
ДНК бе предназначена да се възпроизвежда и да подрежда аминокиселините в протеини, в самата материя на живота. Всички клетки, които той можеше да стане след раждането и детството си чак до дълбоката си старост, щяха да носят знака на тази ДНК. Щяха да носят и още нещо. Част от неговите хромозоми, в които ДНК беше древна и обикновено пасивна, кодирана за събирането на уникални и редки протеини.
"Паметта е химия, химията е памет."
Той бе на двайсет и една години и винаги щеше да е на толкова, и молекулите на паметта прииждаха в най-дълбоките части на мозъка му. Опита се да си ги представи, протеините, невероятно сложно нагънати и увити. Наистина ли паметта можеше да е кодирана във вериги от валин, цистеин и аспартична киселина? Нима мозъкът просто четеше спомените, кодирани там? Или тези молекули бяха само химични ключове, подхождащи на невроните му и отключващи великите спомени, които винаги щяха да съществуват в него?
"Паметта е памет е памет е..."
Всъщност никой не беше успял да разбере загадката на паметта. В продължение на пет хиляди години паметистите бяха развили теорията, че паметта е като вода, затворена в лед, като информация, кодирана в компютър, или като холограма. Твърдеше се, че много отдавна раса от богове -йелдра - са променили човешкия геном и са каркирали всичките си познания в най-древната ДНК на човека. Всичките си спомени: говореше се, че древните еди не са нищо друго освен чиста памет, но никой не знаеше какво всъщност са или как човек може да си ги спомни.
Паметта е.
Черна дупка, поглъщаща въртящи се звезди и звезди и звезди в чернота в чернота кадифена утроба скъпоценни камъни от светлина и звезди и планети блестяща синьо-бяла светлина пространствовремеви изкривявания и гравитация светлина заключена в материя светлина светлина светлина светлина светлина.
И тогава великият спомен се върна. Данло продължи да лежи и го остави да го изпълва. Древните еди бликаха в него като извор на чисто съзнание или по-скоро като един-единствен огромен, вечен спомен, чист като океана. И в същото време, също като бурен океан, едите бяха мрачни и сложни, огромни вълни от памет, които се издигаха, разбиваха се и отново се образуваха за миг, само за да избухнат в пръски и да паднат обратно в дивите океански води. Древните еди бяха като капки вода, безкрайно много блестящи късчета познание, забранени технологии и безчет нови логики, философии, математики, езици и теории за вселената. Древните еди бяха спомени за религиозни движения, за възникването на звездите, за странни извънземни копнежи и за обичта и страха, които целият живот изпитва към друг живот. Тук бяха описани мечтите и страданията на древни цивилизации и спомените на боговете. Той преживя смъртта на галактика отвъд Облака от галактики на Голямата мечка и видя как се раждат звездите от мъглявината Росет. Да си спомня едите беше като да върви из непознати земи, светове от жълто-червено-лилав прах, въртящи се под светлината на червени гигантски звезди. А също светове от огън, светове от лед, светове, построени в божествени компютри, съвършени кристални светове, изградени от безброй пластове чиста информация. Голяма част от древните еди представляваше споменът за пътуването на една раса към божествеността. Този спомен - дълбок и мрачен като подводна пещера - съдържаше тайната на безсмъртието. Друга част беше план за нови сетива, за разширяване на естетичните и философските сетива, известни на Данло като пластовост, фуга и ших. Без тях нямаше да е възможно да разбира вселената в цялата й странна и безкрайна красота. Богът трябваше да притежава висш усет за красотата и затова в едите бяха кодирани хиляди концепции за красота, разнообразни и живи като палитра на художник. Дълбоко потънал в най-дълбоките паметни бури, Данло се опита да си представи какви чудеса може да разкрие вселената, но не можеше да ги види с божествените сетива, все още не. И затова не можеше напълно да ги разбере. Не разбираше божествената математика на континуума, парадоксалността на време и невреме, по-странна, отколкото би могъл да си представи. Не проумяваше и математиката на системите, теоремите на свързаността, начина, по който целият живот и всички екологични системи бяха свързани помежду си. Всъщност древните еди бяха ужасно сложни - кипящ хаос от спомени - и той разбираше само част от тях. Той бе човек, умиращ от жажда като ловец на тюлени, попаднал на плаващ лед, който се задоволява с няколко глътки стопен сняг, докато огромният океан на истината реве навсякъде около него.
В центъра на галактиката имаше черна дупка, въртяща се...
Той потъваше в мекотата на матрака и се опитваше да разбере спомените си. Древните еди идваха в ума му под формата на гласове, мелодии, образи и блестящи драми. Част от него автоматично кодираше много от тази памет в думи, в символите на универсалния синтаксис или дори в математика. Това беше изключително формализиран и абстрактен начин за обхващане на необятното. Но постепенно, докато потъваше по-дълбоко в спомените, той откри друг начин. Нововъзникналият му усет за образност - способността да вижда уравнения, теореми, информация или идеи като живи образи - постепенно се развиваше. Много добре си спомняше, че в центъра на галактиката се върти огромна черна дупка и че там звездите са гъсто разположени и блестящи като диаманти по пръстен. Почти съвършено си спомняше математиката на черните дупки. Спомняше си толкова наситено и живо, че започна да разбира гравитацията не чрез символи или изящни математически идеи, кодирани като символи, а по-скоро като някакво сериозно и мрачно "лице", което му бе напълно познато. Това преобразяване на идеята в образ беше зловещо и страшно. Той се дивеше на начина, по който Шварцшилдовите геодезични линии се сливат в бузи, спинорите се превръщат във вежди, а флексорните полета се разгъват и се оформят в челото на това сияйно лице. Той виждаше голите черни дупки като блестящи черни очи, които го гледаха и поглъщаха цели галактики от светлина. Но най-предизвикателен беше начинът, по който кривата на Лави се сля с устата на лицето, усмихващата се уста, благословената и ужасна уста, чиито устни бяха извити нагоре в загадъчен смях. Образът на това лице бе толкова реален, колкото споменът за пещерата, в която се беше родил. Можеше да види чернотата й да се отваря в чернотата на нощта, усещаше с клетките си силното й притегляне и чуваше окотите на вселената в нея. Спомените които се връщаха в него, се състояха от милиард такива лица, изразяващи всевъзможни познания. Трябваше да се напряга, за да види някои от тях. Други повече приличаха на архетипи или на сънища на предците му, отколкото на лица, и той ги познаваше толкова дълбоко, колкото собственото си лице, което гледаше към него винаги, щом се видеше в огледалото. Но повечето от образните лица му бяха съвършено чужди и се редуваха в него с невероятна скорост. Това редуване ги караше да се сливат така, че изглеждаха като едно-единствено динамично лице, което плачеше, пееше, танцуваше и постоянно се развиваше в някаква непозната форма. Това, помисли си той, беше недовършеното лице на вселената, с ясни очи, яростно и сияещо с ужасна красота.
"Какъв е цветът на нощта? Какво е било лицето ти преди да се родиш?"
* * *
Човек и добре да живее, умира... А ако живее Прекрасно?
|
Зиндел
