|
b]"Да пробудиш драконче" - сън и действителност в книгата на Николай Теллалов[/b
Народният фолклор вярва, че в душите на тези влечуги живее миналото. Затова то може да бъде подчинено и променено, ако "пробудиш драконче". Рушителна и целебна е ролята на змията. Сякаш в неяснотата на архетипното човешко въображение - винаги стои един образ на змей или змеица. Или както любовно Николай Теллалов я нарича "Змейкиня".
Изключително модерно мислене, в което намират израз митологичното световъзприемане и съзнанието за коравосърдечна действителност!
"Да пробудиш драконче" се чете на един дъх, както на един дъх се изживява Внезапна любов!
В това произведение автора създава стихии. Съживява Огъня от Скалата, а Живата вода на сърцето потича във вените и променя човешките реалности. Верена- жената змеица е съчетание на Огъня и Водата. В това едновременно противопоставяне и равновесие, в което се съдържа "болестното" човешко състояние-любов, израства един образ - впечатляващ и магнетичен, необходим и жизнен, създавайки усещането за Преминаване в света на Подземното. Защото Там ще се случи това, което мечтае всяко човешко сърце - чудесното, приказното, невероятното желание да станеш господар на крилете си!
В живота дебнат хиляди опасности. Но най-опасно е да съживиш камък, или да вдигнеш камък. Скритото "под камък" или вграденото в скала носи послание. Нещо повече - носи срутване на равновесието и създаване на ново равновесие - такова, каквото е необходимо, за да израсте Душа, да се Отгледа Зрение!
Ето някои "змейски мъдрости", които човек не би разбрал, ако не срещне змеица:
"Все едно току-що бе сънувал Щастието... и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване... докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет."
"Ужас изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси".
"Ако си дадеш труда да се поуспокоиш - сухо забеляза тя, ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано".
Християнската интерпретация за змията е като персонификация на демоничното начало (Gubernatis, A. de. Цит. съч., 412-413), а тук виждам едно смайващо описание на змеица, която сякаш е родена в храм:
"Огънчето на "Мелника" се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона"
Допира до тази Верена е като баяние против уроки, но и като пречистване на кръвта. Тя е готова да убие., но е готова и да лекува. Животът без нея просто не би Продължил.
"Какво променя нещата, да вярваш в нещо, което и без това си съществува";
"Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата!"
Има ли някой, който не би казал тези думи за себе си. Или някой, който не ги е преживявал. Идването на Змията от Отвъдното предизвиква промяна в Погледа, защото зрящият отвъден образ тук на Земята е сляп за земното. Но, слава богу, Верена е змеица с двойнствен произход. Тя е мелез между човек и змей.
Интересна е градацията на образа. Асиметричната идея за въплъщение на Тази и Долната Земя - предизвиква усещане за двойна същност - наследница на фолклорните творби. Затова, като читател съотнасям произведението по скоро към корените на вълшебната приказка, отколкото към фантастиката, какъвто е неговият определител за жанр.
Самият автор сякаш е стъписан пред красотата и движенията на художествената си фантазия!:
"Този свят изяжда мечтателите"
"Една девойка с царска кръв трябва да може всичко - да се бие с оръжие, да тъче, да бродира, пере, да чете и пише, да язди, да..."
"... послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват!"
"Мен няма да загубиш, докато не загубиш себе си"
Ако ви е интересно,
ще продължа!
Българската литература
Вече ДВЕ години
|
Да пробудиш драконче (сериозен анализ)
