|
12.02.2003
Тази вечер заплашва да бъде поредната, в която се натрупват думи неизречени, лавиноопасни и разрушителни, затова единственият начин да я надвия е да седна пред компютъра и да пиша. Което и правя.
Народ. Народ. Повече от 60-70 човека в една стая, натежала като бременна със седемзначета. Поне десетина напълно непознати лица (всичките – страхотно интересни), няколко познати, но неочаквани или необичайни (към които храня дълбоки симпатии и уважение, макар никога да не съм ги показвал – Крис например), и десетки болезнено или не толкова близки. Тема – Пълноземие на Теллалов и Тера фантастика на… кого?
Започва. Аз съм още отвън със сандвич за 1 и 60 и сок за 70 стотинки. Няма време да се замислям за тези заплашителни цифри, защото закъснявам. Разливам си сока за 70 стотинки, бързайки да заръфам току що купения сандвич за 1 и 60. Майната му и на двете. Едното отива в чантата, а другото – в боклука, след като изпивам нищожния остатък. Влизам. В дъното. Места. Курс натам. Вече се говори. Теллалов разказва нещо, аз неуважително произвеждам шум, маневрирайки към заветното кресло (или фотьойл, или просто стол) с гръб към него (Теллалов и фотьойла). И други се наместват и настройват, нивото на фоновия шум е обичайно. Представям си какво му е на говорещия, макар че още е рано да си мисля наистина за неговите мъки. Опитвал съм 2 пъти през изминалите 5-6 години да стоя там отпред и никога повече не искам да го правя. Съчувствам им на всички тях, които трябва да седят или стоят пред черната дъска (която не е само символ) и да се опитват да кажат нещо смислено. Но това не е. Не е важно. Не е важно сега.
Преди сбирката успявам да установя кратък контакт с част от хората. Усмивките, шегите, радостта на общуването са излишен разход на недостигаща енергия. Но въпреки намерението си да съм сериозен и унил се разбъбрям наляво и надясно, размекнат от обичайните прегръдки и размяната на признания в любов с една рота народ от всякакви възрасти и полове. Това е един от незаменимите, неизбежни и животоспасяващи ритуали (не обръщайте внимание на привидното противоречие между горните две изречения), но както се оказва, този път той ще избухне с пълна сила не преди, а след сбирката. Поддавам се на инерцията и след започването й. Подхвърлям глупости към близкостоящите и към говорещия (не само Теллалов, но после и Пламен Митрев, Светлев, Иван Крумов), забравяйки, че по този начин им причинявам огромни неудобства и дори болка. Това е като стреляне към говорещия с пушка, пълна с куршуми от дисхармония, дискомфорт и дисконцентрация. Но ми е весело и все още чувството за вина не надделява. Напротив, пием вино с околните, допираме чаши, майтапим се (най-зле са Икеw и Гимли, щото са най-близо до мен, и все пак днес им се размина почти без поражения?), нови хора извират на вратата и се компресират от вътрешната й страна, overload без лоши последици (освен може би няколко преждевременно дезертирали). Темата става. Пламен Митрев разказва – както винаги увлекателно и забавно – за приключенията на мисионерската група, обиколила училищата в няколко града из България с просветителска (е, и търговска) цел. После подарява на клуба две фантастични книжки от български автори, получени при турнето. Връчва ги на мен. Не знае, че обикновено напоследък се чувствам като външен, случайно попаднал наоколо безхаберник. Въпреки това ги приемам от името на клуба – всяко състояние е временно, надявам се. Светлев почти се разплаква и почти ме разплаква, анотирайки Пълноземието, Мария продължава в същия дух, чуват се и други гласове, задават се по малко въпроси (бастун и тоя-оня), правят се забележки (ЦУП и други) и предложения, дават се отговори. Всичко е окей. Може би си струва и аз да стана и да кажа хубавите си думи към Ники Теллалов и да му благодаря за всичко. Но може би нямам право, тъй като чак след сбирката ще си купя Пълноземието (познайте дали авторът мина без даване на автограф, страхотен, с посвещение). Освен това никога не съм знаел какво точно ще кажа – може пак да излезе нещо безформено или дори уродливо вместо красиво и добро. (Никога не съм можел да говоря – мисълта ми изпреварва думите, но страшното е, че напоследък май не мога и да пиша и това няма нищо общо с липсата на време.) Докато вяло, на подсъзнателно равнище се опитвам да се изясня с намеренията си, става Наско Славов и с няколко изречения прави безсмислени всякакви по-нататъшни въпроси и коментари. Той завършва с благодарност към Теллалов за това, че е възможен – можете ли да оцените силата на тези думи в контекста на реалната действителност и описаната в Пълноземие такава? Генерала безпогрешно отгатва момента за закриване на темата Пълноземие и хубавите ми думи преминават в нереализираната алтернативна действителност.
Май започвам да обиквам това коте – поредното безнадеждно чувство. След година ще си го вземат обратно. Няма връзка с темата, но котето ми е в скута и промърква. Слава богу, останалите ми съкафезници още ги няма. Самотността е единствената възможност да създадеш нещо. Давай, докато не са се върнали, после ще галиш котарака.
Някъде тогава – около момента на преминаването към другата тема на вечерта – нещо наоколо или вътре в мен се е изменило, нещо е прещракало – усетих го почти физически – като удар, нещо се е обърнало и… следват много лоши минути. Но по ред: новата тема е списание Тера фантастика. Що е то и има ли почва у нас? Единодушно е мнението, че има. На първия въпрос никой не се наема да отговори. Почти нищо по същество, освен може би Ендър, който май за пръв път от страната на четящите (а не правещите списанието) набляга на факта, че в списанието има никъде другаде несрещани, а необходими неща – статии, публицистика. Необходими, но за кого? – напира в мен. Още хора се изказват – Пиво, Митрев, Стамов, Генерала и др. Основателни и неуместни забележки, полезни и утопични препоръки, пожелания, красиви приказки, Владо Зарков (редактор) е тук и трябва да каже нещо, но не му остава възможност или желание. Или аз (друг редактор) му абортирам приказката преди да се е родила. Нещо тъмно се надига постепенно в мен, завладява ме и ме изстрелва от мястото ми. След като не съм казал хубавите си думи, не успявам да спра лошите. В този момент съм сигурен, че всичко е празни приказки. От 3-4 години си приказваме едно и също, без нищо да се промени. Или по-точно – променя се към по-лошо. Отношението на болшинството клубари към списанието е като към Бог: има го там нейде, сигурно е страхотен, вярвам в него, но гледам да не се приближавам твърде, за да не си усложня живота или просто защото не ме интересува. И в този момент съм сигурен, че съм прав: нито едно мнение конкретно по съдържанието му не е изказано. Ей сега ще ви кажа какво мисля, писна ми от безсмислени захаросани приказки, добри, но празни намерения и оптимистични прогнози. И го казвам. Списанието е абсолютно незначително явление. Четат го десет човека, един-двама от тях (предимно непознати) пишат възторжени писма до редактора, той им отговаря в следващия брой, който те вероятно не си купуват. Списанието е като любезен непознат вътре в клуба, а извън клуба има много висок имидж, но просто го няма. Като царя в Испания. Не използвам тези думи, може би дори говоря съвсем други неща, не помня. Всички се ококорват укорително, Теа ме дръпва да седна (и добре, иначе кой знае какво още щях да избълвам). Чувствам се ужасно, но не мога да се спра и репликирам грозно говорещите след мен – Ендър, Генерала, …
Дойдоха. Край.
Имаше още много важни случки тая вечер (повечето – хубави, особено споменатиге прегръдки, целувки и разменени думи след сбирката, автографа, общуването и уговорката с Венци, изключително важната за мен книга, която получих от Генерала, съгласието, което постигнахме с Владо Зарков, оказал се още по-черноглед от мен – че въпреки всичко си заслужава да го правим това списание, и още…), имаше и съществени моменти от обсъжданията, обаче няма как сега да пиша за тях. Пък и няма метър, както се казва. Кой го е еня. Искам обаче да се извиня на всички общо за неуважителното си отношение и персонално на Жюлиян, с когото се сдърпахме за нищо, или по-скоро за нещо, за което и двамата сме на една страна, но само той беше правият в момента; и на Джил, перманентно, тя си знае. И ви обичам всичките, и ви благодаря, че сте възможни, и понеже ми остават още много благодарности, разпръсквам ги – ей така, във въздуха, да има, за какво са ми да си ги държа.
Друго си е, като изкарам веднага навън поне част от онова вътре… Но колко рядко се случва.
********************************
Имам мнение, но не съм съгласен с него.
|
12.02.2003, клуб "Ефремов"
