|
"Извинете, да имате вирт? Купувам, на висока цена..."
Щеше ми се да започна тази тема с тази въпрос. Е, направих го ...
Долното се публикува с изричното разрешение и по молба на автора. Всякакви цитати или ползването на текста по какъвто и да било повод, без съгласието на на резензента, ще срещат неговата откровена неприязън и порицание. По същество, то представлява едно часно мнение, повече или по малко защитено и не може да бъде повод за каквито и да било ангажименти към частни лица или организации
Вирт
Автор: Георги Малинов
Рецензия: Робин
Още тази пролет Наско Славов ми сподели: “Ако знаеш, Жоро Малинов как ме изненада!” И взе надълго и нашироко да ми хвали повестта Вирт. Още тогава се бях наточил да прочета нещо интересно, но за едно не му повярвах. По точно – едно нещо не споделих. Не бях изненадан и не ме учуди факта, че Жоро се е захванал и е написал нещо изумително. Преди време казах нещо подобно и за Григор Гачев. Излиза че съм се специализирал в това да познавам кои а) - хора се занимават с писане и б) – кои пишат добре, още преди да съм прочел каквото и да е от тях. Настоящият случай е точно такъв и ако някой реши да се възползва от услугите ми на врачка – таксата е дебела, да знаете
Сега по сериозно. Не знам дали ГМ (Георги Малинов) има и други белетристични проби преди Вирт, по всяка вероятност – да, но мисля че Вирт може да се счита за дебют.(Жалко също така, че нямам възможността да наблюдавам израстването на автора, това е един много интересен и поучителен процес). Дебют, при това силен. Имам в предвид че е силен не като за дебют, а въобще. Но колко точно е силен, ще видим по нататък.
Да започнем с модела:
Апокалиптична София. Идея сама по себе си предполага сатира и гротеска, тъй като и днешна София не е много далеч от средната антиутопичната представа. Автентиката е изградена умело, има такива неща като “нови макаров”, невронни оръжия, определено намеци за един скок в бъдещето, не е точно фантастика на близкия прицел. От друга страна, повестта започва и до края има обрисувани такива “до болка познати” символи, места, сгради, които всеки българин знае. Така че поне откъм автентика повестта не страда, напротив, бих казал че една немалка част от овациите си спечелва именно с нея.
По инак стои въпроса за естеството на модела. Екологична криза, добре. Бактерии които ядат петрол, супер яко, направо блестящо. ЕМР бомби… е това не е ново, но също е готино. Въобще, много добре измислено, свежо и оригинално. Малко бих поспорил за обосновката. Дали например при такива условия би могло да има такава голяма популация на едно място. Дали и да имаше достатъчно храни, населението би оцеляло от колосалните стомашно-чревни проблеми, предполагащи такова качество на храната. Освен това, има някои бъгове – например има изкуствен синтез на храни, а прости полиетиленови плащове за защита от ужасните киселинни дъждове няма. Имаше и други подобни, но не ги помня, забелязах ги докато четях. Това са дреболии, не е съществено и не развалят общото впечатление. Нещото което най ме възмути беше икономическата част. Въведени са някакви радикални икономически теории, които да обяснят ставащото, но истината е че (макар икономическата мисъл да се развива непрекъснато) такива теории, които радикално да отхвърлят предишните поне в икономиката не е имало. Имало е противоречащи си анализи, имало е различно акцентиране върху едно или друго, но общо взето, никога през историята на човечеството не спирала да действа формулата “пари-стоки-пари”. Интересно е да се градят хипотези на основата на отхвърлянето на някой постулат, но ако трябва да използвам геометричното сравнение от повестта, отхвърлянето на тази формула е аналогично на отхвърлянето на първата Аксиома на геометрията (“съществува поне една точка”), а не на деветата – на Евклид. Нито Лобачевски, нито друг е успял да направи нова математика от това. Това е все едно да кажем, че принципите на Термодинамиката няма да важат, ако теоретичната физика се развие достатъчно. Съвсем друг е въпроса дали ние познаваме тези принципи достатъчно добре, но можем да предполагаме, че ако намерим една по вярна тяхна трактовка, тя би ги допълнила вместо да ги отхвърли напълно. Това е по същество, без да се разливам излишно.
Сюжет: Интересно и динамично действие. Да. Но и не. На пръв поглед прилича на остросюжетен детектив, но с четенето по опитния читател не може да не забележи че действието всъщност няма развитие. Героят се стреми към целта си, прави това или онова, търси, намира и … не помръдва от мястото си. Самата фабула – мистичният продукт Вирт не се развива, той през цялото време си е мистичен продукт, освен на финала. Което какво значи – че или някой от въведените вече герои (те са три броя като възможности – Ага хан, Матей и Бобо Шебека) ще се окаже обладателя на мистичния продукт, или че мистичния продукт ще си остане мистичен (като случая с гмудите), или че ще има развръзка от типа – “идва Краля-Слънце и оправя забърканата каша”. Може и трагична развръзка като вариант на последното. При всички случаи, остросюжетното четиво вече не е остросюжетно. Да си призная, бях малко разочарован, когато намерения предмет в квартирата на Мърльо се оказа парче от броеницата на Ага Хан. Авторът не случайно го държа възможно най дълго в тайна, но в крайна сметка стана ясно.
Разбира се, винаги има добрата възможност (аз я приветствам) лошото остросюжетно четиво да се превърне в добра и остра социална сатира. Мисля, че в повестта това е постигнато, не знам доколко умишлено и доколко не. Просто искам за себе си да определя акцента. Ако ще казвам лоша дума за нещо, то да е ясно, доколко е съществен недостатъка и доколко – пренебрежим. Тези които възприемат повестта като криминално фантастично четиво с елементи на социална сатира може да кажат – ама че кримка, къде ми е Лъдлъм да си оправя вкуса. Хората които биха възприели кримката като сталкер (праводник, на руски) за социалната драма, са , според мен на по-прав път. Укора за автора остава по отношение на изграждането на сюжета и повествованието. Бих казал че не определил еднозначно на кой от двата варианта пада акцента. Както ще видим от коментара на езика и стила, проблема не е толкова на сюжета, колкото на повествованието, на неговата претрупаност и самоцелност на места. А както ще видим от коментара на финала, той ги реабилитира всичките и обръща недостатъците в плюсове. Но затова после.
Език и повествование. Докато четях книгата, не можах да се отърва от усещането че Жоро стои до мен и ми разказва всичко това с неговия весел, непринуден и малко небрежен глас. От друга страна, повествованието на моменти звучи доста сериозно, на места с горчив патетизъм. Този дисонанс малко ме обърка, поне в началото. Но после свикнах и успях да оценя плавната ритмична реч на автора. Чудесен лек, непринуден и освободен от схеми стил. Ангажиращ когато трябва, ироничен, саркастичен, гъвкав… Но думата ми е именно за тази гъвкавост. Да, има я, да, тя е много хубаво нещо, много млади автори изобщо не я оценяват какво добро нещо е гъвкавостта на езика. Тук ще въведа едно понятие, което в литературната критика може да е старо и известно като света. Аз никога не съм твърдял че се занимавам с критика, така че, ако съм открил топлата вода, по образованите да ме простят. Ще го нарека условно “ефекта на Привалов”. За какво иде реч. В една небезизвестна повест на АБС, главния герой прави едно малко странно и неочаквано като съдържание пътешествие през “описаното от авторите на НФ бъдеше”. Та там има една такава ситуация – двама гърци от преди новата ера, стоят един до друг, държат свитъци в ръка и гледайки към наблюдателя (Привалов) си говорят. “Отначало си помислих, че двамата говорят на мен, но после се оказа че водят активен диалог помежду си…” Именно това бих нарекъл ефект на Привалов - въвличането на читателя като повод да се обясни нещо, да се покаже нещо, да се изтъкне нещо. Нещо, което действащото лице никога само не би почнало да изрежда наум, ако го нямаше наблюдаващия читател, на когото да го обясни. Сами разбирате, този ефект не е позитивен за цялостното повествование. Понякога, той е неизбежен, понякога, сведен до минимум, дегизиран, прикрит, отклонено вниманието от него, но все едно, има ли го – той не носи червени точки на текста. Получава се неестествено, губи се непринудеността, героите се лишават от своя собствена логика. Нещо повече, читателя остава с впечатлението, че цялата тази драма не е с никаква друга цел, освен да му се втълпи нещо, при това в прав текст и без право на реплика. Във Вирт този ефект го има. Доколко е широко застъпен не мога да кажа. Но по едно време ми се насади усещането, че това е една екскурзия по пост апокалиптична София, съвсем не търсене на някаква мистична вещ, че целта на повестта не е аз да съпреживявам заедно с главния герой, да живея и мисля заедно с него в тази различна от нашата среда, а… да видим коя забележителност на София какво и се е случило. Тоя паметник как си е изпатил, тая сграда поради каква свинщина изглежда като руините на Хирошима… Усещането за самоцел се натрапваше все повече. Липсваше поне малко контраст, поне една сграда можеше да е в прежното(сегашното си) състояние. Но не, такова нещо няма. Така че, когато говорим за гъвкавост на езика, трябва да уточняваме за какво става дума. Добре е от една страна , както действието си тече леко и естествено, главния герой прави една бърза и синтезирана справка за обстановката, в която действието си тече. Без задръжки, без това да се натрапва. Но в един момент, това става множко. Един и същ похват, може би десетина пъти … не съм ги броил. Може би автора би следвало да помисли - най удачно ли е да разказва от първо лице, дали само един герой ще разказва, дали не би могло тази тирада за пострадалите сгради и обекти в София не може да се поразнообрази (стилово или като съдържание) , дали пък не е по удачно да се изведе като малки текстове преди началото на всяка глава… Възможности винаги има, това е най хубавото, а най неприятното е да не са използвани. Не бива да се забравя, че повествованието, също като сюжета е обект с много йерархични нива, ако едно нещо е непосилно за дадено ниво, то за друго е прекрасно и лесно изпълнимо. Не искам да казвам и колко точно са пропуснатите шансове във Вирт в тази насока. На мен всъщност много ми допаднаха въвеждането на някои символи в повестта (от не знам си къде до не помня къде, на една ска…), те ме убедиха в апокалиптичната картина много повече от разказите как ЦУМ е станал на камара от строителни отпадъци. Има, има опит за гъвкавост и на по високите нива на изказа. Но мисля, че ако Жоро Малинов ще се развива като автор (което ще следя с огромен интерес), то това ще е една от насоките пред него.
Фабула и епилог. Ето тук е момента оркестъра да смени нотите и да засвири весела и тържествена музика. Няма какво да си кривим душите (автора и аз), развръзката и епилога силно напомнят една много позната и много силна книга. На момент се уплаших, че прекалено силно напомня, че финала ще се окаже просто един римейк. А се оказа, че напомнянето за тази книга е само пас, за едно великолепно воле. Какъв обрат – Вирт не е просто Слег, Вирт е машина за самоопознаване. За личността – сама себе си, за цялото общество – да изживее отново моментите на своето падение, да ги разбере и оцени. Просто прекрасно. Не бях виждал финал, който толкова добре да реабилитира и обобщава недостатъците (доколкото ги има) на повестта. Какъв ти ефект на Привалов, та това са изживяванията на героя, индуцирани от Вирта, като го прави на принципа на асоциациите! Точно както ние се щураме в Интернет, докосваме разни обекти, четем предписанията за тях, точно така главния герой се гмурва в тази помийна яма, докосва сгради, паметници, улици, мостове и те като HTML скрипт тутакси му разказват за себе си. Не героят го разказва на читателя, героят го разказва на себе си. Уж са неща с които живее и е свикна, но всъщност ги изживява в момента, за първи път... Леко свеждам глава, усмихвам се отдолу нагоре, и тихо но продължително ръкопляскам. Смърт на Комитета по осиране на финали! Само така!
Е, емоциите са си емоции. Вероятно ще прочета Вирт още веднъж, добрите неща се четат поне два пъти. Иска ми се още веднъж да видя каква клоака може да бъде София. И следващия път като я посетя, да се зарадвам дори, че минавам по Орлов мост и не ме спират патрули за проверка край Княжево.
Какво още исках да кажа за повестта… Повестта е добра. Иска ми се да изсипя чувал със суперлативи по неин адрес, но мисля, че е време да върнем съдържанието на простите думички като “добре”, “браво”, “чудесно”. А това ще стане, като не ги даваме за щяло и нещяло и спрем да казваме за хубавите неща “жестоко”, “кърти зъби”, “събра ми очите”, “разби ме”… Добре де, ще си позволя две – отлична, класна работа. Хареса ми много. Пожелавам на автора “още по големи успехи” и ще чакам с нетърпение следващите му прояви.
|
Вирт, на Георги Малинов
