|
Razkaz&t e off-topic, zashtoto ne e vs&shtnost NF. Prosto naposled&k s&m chel prekaleno mnogo Zvjagincev. General&t shte me razbere kakvo iskam da kazha. :)
Prijatno chetene!
КАФЕ И ШОКОЛАД
Валентин Д. Иванов
1. ИСТИНСКО КАФЕ
- На вашия рожден ден, Оля, след войната.
- Къде, Павел?
- В Париж, във вътрешния довор на Лувъра...
- Но аз никога не съм била в Париж, Павел...
- Била ли сте в Берлин? Или в Мадрид?
- Да!
- Тогава на Unter den Linden, в кафенето срещу хотел
Адлон. Или в Мадрид, в кафенето срещу двореца...
* * *
Поръчик Рижков отпи от чашката блудкаво кафе пред себе
си. Ако се съди по чашката, то трябваше поне да е хубаво.
Ако се съди по мястото на заведението - Unter den Linden,
само на няколко преки от гъмжилото пред хотел Адлон, -
кафето щеше да е божествено, правено със светена вода
и опиато от папата или поне от дузина епископи. Ако се
съдеше и по цената - също.
Рижков с носталгия си спомни за годините преди войната,
когато със семейството си спираха в Берлин на път за южна
Испания. С двамата му по-големи братя и сестрите му. Всяко
лято баща им, Василий Михайлович Рижков, от рода на
самия граф Рижков и съветник в тайната канцелатрия,
наемаше вила в околностите на Гренада. Семейството
почиваше там две или три седмици. Бащата кротко четеше
на широката по руски веранда, а децата почти всеки ден се
спускаха в града и обикаляха из тесните сокаци на арабския
квартал или се гонеха по зидовете на Аламбра.
Любовта към кафето беше някаква странна и нетипична
при-умица на семейство Рижкови. Толкова необичайна, че в
Питер дори си шушукаха зад гърба им. Кафето беше неруско,
дошло от знойните поля на Етиопия или Бразилия,
контрапункт на самовара със запарка от силен чай. Тъжният
съветник беше прихванал странната привичка от времето на
младините си, когато се подвижаваше като руски консул в Сан
Франциско и често кръстосваше шпаги с разните там
пинкертоновцю и други шпиони на американския президент,
Рижков пиеше резедавата течност с неопределен горчив
вкус и гледаше с неприязън немците които възпитано си
шушукаха в кафенето. Кой можеше да му гарантира, че
по-големият му брат Степан не е бил застрелян именно от
русия келнер със сините очи или че втория му брат
Аркадий не е убит от граната, излетяла от ръката на
младежа, което срамежливо предлага вестници и пуска
пачките марки в огромната торбата на гърба си -
инфлацията е направила вестниците по-скъпи от хартиени
пари със същата площ. Защо ли не печатат вестниците
на банкноти - запита се Павел.
Баща му винаги избираше заобиколния маршрут през
Берлин за да може семейството да спре на някои от
швейцарските курорти. Планинският въздух се отражаваше
добре на болнавите дробове на Мария Спиридонична,
мъжката на Павел, която винаги се оплакваше от някаква
малко, но изключително неудибно заболяване, достойно
за съчуствие от роднини и случайни познати. Болката я
сприятеляваше с хората, болката беше нейното оръжие
да ги подчини. От всички, единствен Василий Михайлович
не се улавясахе в капана на жена си, може би защото
бе попадал в него твърде много пъти (или напротив, един
единствен път) като млад и добре познаваше опасността.
Той се възползвуваше от оплакванията на жена си за да
отведе цялото семейство в Швейцaрия, която познаваше
и обичаше още от зората на кариерата си, която беше
започнал като младши съветник именно в Берн.
Престоят в Берлин беше кратък, мислеше си Павел,
докато допиваше ечемиченото кафе. И сега нямаше да
се задържи дълго. За това идване бяха отишли и
последните две златни монети от имението, а също и
всяко петаче, което беше спестил след четири месеца
товарене на въглища на корабите в Истамбул.
* * *
Павел забрави месеца и дори даата, ходеше до кафенето
пред кралския доворец всеки ден. Не беше сигурен дали
рожденият ден на Оля е през април, или през март.
Помнеше, че когато го празнуваха за последен път в
Питер, времето беше студено и валеше сняг. Но в Питер
често вали и през април, и през май, особено в началото.
Изтощението обсебваше паметта му и я разкъсваше
парче по парче, докато не остави в нея само последните
дни преди падането на Одеса, когато той се мъчеше с
всички сили да качи Оля на някой от оставащите
кораби.
С всеки ден мачтите в залива оредяваха, със същата
скорост се топяха и надеждите му. Първо опита по
официалните канали - семействата на офицерите подлецхаха
на евакуация.
- Списъкът е дълъг от тук до Архангелск, - каза му
майорът тиловък от щаба на Врангел и печално разпери
ръце. - Такива като теб са хиляди, майорските жени и
дъщери са стотици, а генералските - десетки.
Павел го погледна толкова свирепо, че майпорът се смути,
бързо скъса едно листче от бележника си и написа
някакво име.
- Иди при него. Кажи, че аз те пращам. Приготви
злато, колкото имаш. И бог да е с теб и с твоята Оля,
поръчик.
Два стари златни дублона отидоха за подкуп на мичмана,
чйто име му бе дал майорът. Докато пробваше монетите
със зъби, мичаманът огледа Оля с нескрито желание и
само съзнанието че от тоя човек зависи съдбата на
жена му (и знанието, че той _няма_ да бъде на бъде
на същия кораб) спряха Павел да не посика
удовлетворение.
- "Императрица Мария" отплава след час. - Каза мичманът,
докато попълваше документите. - Ако побързате, може и да
я сварите.
Оля се озова на борда пет минути преди да вдигнат трапа.
Павел я влачеше сред тълпата и най-много се боеше да
на я загуби. Край него се блъскаха точно такива
поръчици, ротмистри, щабс-капитани и дори мажори.
Разликата беше, че той имаше две проклети монети
повече от тях.
Виждаше се, че разрухатра на войната е отминала
Испания поне в някаква степен. Пък и от кафето в Берлин
беше минала цяла година. старата Европа се беше
посъвзела и постепенно улиците се запъловаха с дами и
кавалери с леко поизносени, но все пак вдъхващи респект
одеяния. От Америка, която само забогатя за сметка на
европейското клане, идваха натруфени туристи - жени с
неприлично къси рокли и мъже с арогантни лица. Павел
бродеше сред тая паплач, завладяла една от
най-запазените столици на стартия континент и си мислеше
как предната вечер той, доблестният руски офицер,
трябваше да разбие прозореца на една перъчна и да се
вмъкне вътре, за да открадне прилична бяла риза,
защото предната се беше протрила на ръкавите, а до
средата на май имаше още осем дни и нейният рожден
ден можеше да бъде всаеки един от тях.
Оля не се появи на кралския площад в Мадрид, а Павел
реши да се връща в Париж, където сред мнoгoто руски
емигранти имаше повече познанства и по-голям шанс да
си намери работа.
* * *
- Всяка година след края на войната, точно по обяд,
на вашия рожден ден... - Започна Павел от кея.
Бордът на "Императрица Мария" плавно се отдалечаваше от
кея, препълнен с белогвардейски офицери, които
изпращаха семействата си. Виковете им заглушиха думите
му. Оля отвори уста, той се опита да прочете отговора по
устните й, но така и не успя. Няколко осемдюймови
снаряда разпениха водата съвсем близо до борда на кораба.
Пътниците се втурнаха настрани от перилата, а хората на
брега се разбягаха към сградите по набрежната улица.
Павел остана на кея, загледан в следата зад кърмата на
"Императрицата". Разривите бяха престанали, най-вероятно
бяха заслуга на някой пиян канонир от белия флот.
* * *
Павел Василиевич освободи таксито далече преди входа на
Тюйлери. До обяд имаше време, а разходката из парка в
преди "срещата" щеше да го върне в миналото по-добре
от всяка снимка или старо писмо. Десет години след края
на войната, неизвестно колко преди началото на
селдващата, той реши да дойде именно тук, в Лувъра.
Всеки път бе избирал различно място за срещата,
защото тогава в суматохата преди да изпрати Оля те
така и неможаха да се разберат точно къде да се чакат.
Писмата до роднини, спомоществователният клуб на
руската православната църква в Париж и дори обявите по
вестниците - нищо не помогна. Оля изчезна и онзи път,
когато я видя облегната на перилата на отплаващата
"Императрица Мария" си остана последен.
Миналата година Павел посрещна рождения й ден с
чаша ароматно кафе в Берлин, точно до хотел Адлон.
Изкушаваше се да наруши правилото, което сам си беше
наложил, и пак да отиде в германската столица, но в
последния момент реши да остане в Париж. Берлин го
привличаше със свободата си, с разюздаността на
постмодернизма и изчистения функционализъм на art
деко-то. А също и с новата вълна от политици, които
открито ратуваха за превъоръжаване на немската армия и
ревизия на мирния договор от Версай.
След "срещата" щеше да се разходи из музеите, да
иде в бирариите, където се събират националсоциалистите
и според слуховете може да се намери дори самият Адолф
Хитлер. Редакторите на Чикаго Трибуне, за които Павел
пишеше през последните пет години, на няколко пъти му
искаха материали за новите германски политици. Нещо
свързано с her Хитлер караше Павел да изпитва тревога
и да мисли за следваща война.
Това пътуване беше добър шанс да сучетае работата и
удоволствието, умение което Павел владееше добре. Но в
края на краищата той реши да го отложи и остана в
Париж. И сега вървеше бавно по алеите на Тюлери.
Деца бяха наобиколили фонтаните и ловяха с дълги
пръчки дървените лодки, които пускаха по водата.
Чуваха се писъци и весел глъч.
Пред входа имаше два колички. Зад едната продаваше
изстудена лимонада дебел италианец с тесни по фреснки
мустачки. Павел го отмина и се спря до втората, където
тъмен арабин, бавно разливаше пенливо кафе. Руснакът си
поръча чашка от ухаещата течност, помисирса я, и
като вдигна глава, видя Оля да тича към него с
разперени ръце. От поуотворените й устни се откъсна
неразбиераем вик.
Сантяго-Paris
5-17.X.2002
2. ИСТИНСКИ ШОКОЛАД
- В Берлин, до хотел Адлон! - Извика Оля.
Отговори й тътенът на няколко водни стълба, които се
изпречиха между нея и кея, откъдето Павел все още
махаше с ръка. Тъпата се люшна настрани от борда и я
помете към вътрешността на кораба. Изпращачите също се
разбягаха, кой накъдето му видят очите. Повече взривове
нямаше, а на пирса остана само Павел. Вятърът развяваше
полите на шинела му. Оля го гледа, докато мъжът й не се
превърна в неразличима чертичка.
- Госпожице, извинете за нахалството, - обърна се към нея
миловиден господин, не много по-възрастен от Павел, - но
преди малко ми се стори че споменахте Берлин.
- Да, там ще трябва да се срещнем с мъжа ми след края
на войната.
Мъжът се огледа предпазливо наоколо.
* * *
Мадам Рижкова извади шоколадчето от восъчната хартийка.
Господи, не беше виждала подобна сладост от приемите у
стария клняз Радиснки, още от преди войната. Княгинята
лично изписвахе шоколадите от Белгия и Швейцaрия.
Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности,
за разлика от Оля, която харесваше по-горчивите тъмни
блокчета.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите й на "Императрица
Мария", и когато слязоха в Константинопол, най-напред я
заведе в един немски ресторант, където поръча купа с
шоколадови бомбони. Въпреки странното време, сервитьорът не
вдигна вежда, истинска школовка, не случайно половината
келнери в Европа, и дори в Англия бяха германци. Разбира
се, преди войната. А наоколо, както обясни фон Ризен,
несмутени от нищо вечеряха Дипломати и шпиони.
- При това повечето са едновременно и двете, - допълни той.
Оля подтисна апетита си и внимателно взе един бонбон,
съсредоточено го разви и отхапа мъничко парченце. Преди
войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад, не
с марципан като сега.
- Харесва ли ви, Олга Илинична? - попита фон Ризен и получи
в отговор възторжено кимане.
Германецът говореше руски без акцент. Прадядо му беше
служил на Петър Велики, от тогава семейството живееше в
Русия. Бюргерският здрав разум помагаше на фон Ризенови
винаги да заемат високо положение. Дори войната неможа да
им попречи, но след революцията младият фон Ризен разбра,
че източният период на фамилилията е завършил. Още в
края на февруари седемнайста той изпрати златото и
скъпоценностите си в швейцарска банка чрез английската
дипломатическата поща. И сега спокоен седеше пред Оля,
която най-накрая неможа да сдържи апетита си и се нахвърли
върху марципанените бомбони сякаш никога през живота си
не е виждала по-хубави. А когато се нахрани и кръвта се
спусна от главата в стомаха й, тя надълго и нашироко му
разказва как чудесният й съпруг Павел Рижков я е спасил
от болшевиките. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше
необходимите въпроси в паузите, през които Оля подреждаше
обърканите си мисли. Разговорът продължи до два часа
следобед, когато фон Ризен я отведе в най-луксозния хотел
на Константинопол, нае й стая и я остави да спи, а самият
той се отби в местното представителсто на Ризенбанк. Тя
беше собственост на онзи клон на фамилията, който никога
не напусна Fatherlanda.
* * *
Wilhelm почука тихо на вратата. Оля все още беше в
леглото и побърза да се завие по-добре преди да отговори.
Той бутасахе пред себе си количка за сервиране, увенчана
със сребърен поднос и две димящи чашки кафе. До тях
стоеше купа с шоколадови бомбони, станала незименна
откакто мадам Рижкова прие предложението на фон Ризен да
изчака мъжа си в тяхната къща в Поцдам. Въпреки че
не искаше да го признае дори пред себе си, Оля най-напред
разчетливо прецени за колко време ще и стигнат парите от
продажбата на двете златни монети, които й беше дал Павел.
Къщата в Пот-сдам не я изненада. След Константинопол,
Оля беше готова да очаква всичко от фон Ризен, дори че
под това име може да се крие близък роднина на Кайзера.
Наистина, още на третия ден след пристигането, Wilhelm се
поинтересува дали мадам Рижкова не желае да разгледа
двореца Сан Суси. Оля го беше видяла от прозореца на
спалиата си и много се зарадва на предложението. Разрухата
на войната се усещаше дори в бившата резиденция на
Кайзера, но царствеността на това място, натрупвана с
векове, неможеше да бъде изтрита за една нощ.
- Честит рожден ден! - Поздрави я фон Ризен и й подаде
малко пакетче с розова панделка.
- Благодаря ви, Wilhelm! Много сте мил.
От кутийката я гледаха две обици с диаманти. Оля се
надигна от леглото и както си беше по нощница, го
прегърна. Косите и се измъкнаха изпод сатенената шапчица
и погалиха лицето му. Изненадващо, Фон Ризен се смути и
леко се отдръпна, което не остана незабелязано за Рижкова.
- Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредил съм да
приготвят колата за десет. От тук до Берлин се стига за
по-малко от два часа.
Преди да тръгнат Оля погледна за последно Сан Суси и слезе
долу. Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с
багажа. Фон Ризен беше наредил на прислугата да говори с
гостенката изключително на френски, защото знаеше, че
тя го владее свободно, а на намски може само да чете.
Оля се усмихна в отговор и се замисли как е успяла само
за няколко месеца да натрупа толкова много вещи. А
напусна Русия само с дрехите на гърба си и една ръчна
чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които
прииждаха от Берлин. Хората спираха, отдръпваха се встрани
от пътя и се взираха в пътниците с нетипично за
германците любопитство. Оля и фон Ризен избягваха да ги
гледат в очите. Постепенно разговорът замря.
Закъснялата немска пролет ги причакваше на всеки завой
по пътя до Берлин. Цъфтяха липи, а от някои дворове дори
надничаха истинки рози. Оля с носталгия си спомни за
майските дни в Ливадия, където ходеха да празнуват
рождения й ден. Тя беше само на шествандесет години,
когато там за пръв път срещна Павел, напет курсант от
кавалерийското на негово величество училище. На втората
вечер след запознанството им той се опита да я целуне и
получи звучна плесница.
Фон Ризен забеляза усмивката й, сам се усмихна. Оля усети
погледа му, пресегна се през огромната седалка и погали
рцете му.
- Wilhelm, вие сте истински приятел и джентълмен. Без вас
бях загубена. Но всичко свършва и повече няма да ви
буда в тежест.
Германецът понечи да възрази, че не, нейното присъствие
само го е радвало, когато автомобилът се разтресе. Изпод
капака заизлиза черен дим и шофьорът побърза да отбие
встрани.
- Но какво става?
- Каквото и да става, Олга Илинична, обещавам ви, че по
обяд ще бъдете в кафенето пред Адлон. Има предостатъчно
време.
* * *
Влакът плавно се полюляваше на коловозите. От Берлин
тръгнаха с кожени палта и първата сутрин закусиха с горещ
шоколад. Докато пресичаха Франция, останаха по спортни
сака на едри карета, а след испанксата граница Оля се осмели
да си облече лятната рокля от оранжев сатен, която беше
ушила специално за срещата с Павел. Годината, прекарана в
Германия, я беше отучила от истинска топлина. Напразно
фон Ризен заповядваше на слугите си да подклаждат
непрекъснато печките и да носят на гостенката си горещи
тухлички, завити в мъхести хавлий. Оля мръзнеше
непрекъснато и героически се опитваше да скрие страданието
си от домакина. А вечер сънуваше кримските лета от
детството си.
- За мен кафе, - поръча фон Ризен. - А за вас?
- Както винаги, - отвърна мадам Рижкова.
- Горещ шоколад за дамата, моля.
Откакто напуснаха Германия, двамата преминаха на руски, но
през тоя последен ден на пътуването до Мадрид, не говореха
много. Оля се колебаеше дали не е по-добре да бяха
отишли в Париж или да останеха в Берлин. Колко жялко,
че така и не успяха да се разберат с Павел. А фон Ризен
попиваше с поглед лицето й, сякаш никога повече неше я
види. Зад прозореца се редуваха неразличими селца с
белосани къщи, заградени от безкрайни лозя.
- Wilhelm, защо казват, че испанците приличат на нас,
славяните? Вижте само колко е различно тук.
- Приликата е в душата. - Отвърна фон Ризен и се отново се
зави в своето мълчание като в черно наметало.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила,
им донесе кафето и шоколада. Оля се взря в гъстата
течност пред себе си, отпи една глътчица, толкова малка,
че не се забелязваше, и пресрещна погледа на фон Ризен.
- Wilhelm, обичате ли ме?
Макар и немец, той беше роден в Русия.
- Да, Олга Илинична. От дъното на душата си.
- Искате ли на следващата гара са сменим влака и да
тръгнем обратно?
- Значи ми вярвате, че миналата година не повредих
нарочно колата?
- Разбира се, че ви вярвам - Оля го поглали по ръката.
For Rizen obyrna dlan nagore i pogali prystite j. - Ако Павел
беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден.
Той не би си заминал веднага. Но вие не ми отговорихте.
- Разбира се, че искам. А мъжът ви?
- Тогава бях на шестнадесет, Wilhelm. А той беше напет
млад поръчик. И не познавах вас.
- Благодаря, Олга Илинична. Но нека да продължим. -
Немецът у фон Ризен взе връх. - За да дойде пролетта трябава
зимата да свърши.
- Както винаги, вие сте прав, Wilhelm. Нека най-напред да
намерим Павел.
* * *
Кафето се разля по костюма на Рижков, а арабинът се
развика че трябва да му платят за счупеното. Оля се
задави в сълзите си и дълго неможеше да си поеме дъх.
Наложи се Павел да плати злополучната чашка преди да
склони продавача да им налее вода.
- Запознайте се, - накрая каза Оля, - това е съпругът ми...
новият ми съприг Wilhelm. Синовете ни - Фредерик и Wolfgang.
Едва сега Павел забеляза фон Ризен и гувернантката с две
деца зад него.
Намериха кафене наблизо. Преди да седнат, фон Ризенови
наредиха на бавачката да се прибере с пеленачетата в
хотела.
- Какво ще обичате? - Попита келнерът на френски, с
почти недоловим немски акцент.
- Шоколад за дамата... - Започнаха мъжете в един глас.
- Моля, поръчайте вие - отстъпи фон Ризен.
- Не, по-добре вие.
- Шоколад за дамата, кафе за мен и...
- Още едно кафе.
Известо време се чуваха само разговорите покрай съседните
маси.
- Търсих те пет години! Защо не се появи? - Наруши
мълчанието Оля.
Павел погледна към фон Ризен.
- Wilhelm знае всичко, не се притеснявай.
- Добре тогава. Видях ви в Белрин. Заедно.
Фон Ризен се зае да пали лулата си.
- И защо не се обади?
- И после ви видях пак заедно в Мадрид.
- Но защо не се обади?
- Защото исках да избегна тоя разговор.
- Тогава ние бяхме само приятели.
- Вярвам ти - каза кратко Павел.
Келнерът донесе шоколада и двете кафета.
- С Wilhelm се запознахме на "Императрица Мария" - обянси
Оля - и той беше така любезен да ми предложи
компанията си по пътя до Европа. Без него бях загубена.
- Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това.
Но да останем при комисарите в Совдепия щеше да бъде
краят. Нямаш представа какво става сега там...
- Имам, нали чета статиите ти.
Фон Ризен най-после запали лулата си. Постояха така още
малко, докато чашките пред тях не се изпразниха.
- Оля, миналата година те търсих чрез имигрантските кубове
в Берлин и Париж.
- Не ходя там. Дори приех германско гражданство.
- Аха.
- Още кафе? - Попита келнерът. - Имаме чудесни еклери с
шоколадов пълнеж.
- Не, благодаря. - Обади се за пръв път фон Ризен.
- Днес сте на моя сметка. - Пресече го Павел и хвъри върху
масата предварително приготвена банкнота.
Всички станаха и припряно започнаха да се сбогуват.
- Почти забравих - сети се Павел - честит рожден ден!
Паранал, Чиле
12-17.XI.2002
42
|
КАФЕ И ШОКОЛАД- razkaz, off topic