|
Физиците се опитват да създадат Универсална теория, която да описва едновременно всички протичащи взаимодействия във Вселената. Робърт Дохърти се опитва да съзаде Универсална теория, която да включва всички съществуващи на земята митове, легенди, теории на конспирацията и древни артефакти, открити от нашата цивилизация.
И до голяма степен успява. Първата книга от поредицата за Зона 51 “обясни” мита, според който ЦРУ (примерно) държи някъде под земята из Невада труповете на извънземни посетители, а НАСА използва технологиите от космическите им кораби, за да създава нови технологии и летателни апарати.
След това се оказа, че пирамидите не са гробници, а съобщителни маяци, издигнати, за да привличат колегите на тия извънземни, които вече са се били заселили на Земята с идеята да обучават местните маймуни на ум и разум. Сфинксът е робот-страж. Статуите на Великденския остров също бяха нещо съществено в митологията на поредицата, но в момента не мога да си спомня какво точно. ;-)
В новата книга Наблюдателят Мерлин трябва да се погрижи мечът Екскалибур, който всъщност не е меч, а аналог на нашите магнитни карти, с които се отварят вратите на някои учреждения, да бъде скрит “на покрива на света”. А главният герой Майк Търкот отчаяно се опитва да докопа меча, защото с него се включва Главният страж, който се намира в Ноевия ковчег, който е свързан с Кивота и който ще спаси Земята от унищожение (не, не – не питайте какъв Главен страж, защо Ноев ковчег и откъде-накъде по дяволите Кивот!?! В книгата всичко си има смисъл и логика. ;-) Колкото и налудничаво да звучи отстрани.)
Новата Зона 51 всъщност е много увлекателна книга! Започва малко тромаво, което обаче е неизбежно, тъй като Робърт Дохърти се опитва да сумира вкратце фактите и събитията от предишните томове на поредицата. А, Бога ми, това не бяха малко събития и не бяха малко факти! Дори не съм сигурна, че човек, който не е чел предишните книги, ще разбере за какво става дума само от кратките уводни думи на автора.
След това обаче напрежението се покачва – Дохърти има навика да пише като в репортаж: “камерата” на читателското внимание прескача от минали събития (строежа на голямата пирамида в Гиза, смъртта на крал Артър, Мерлин с меча) към днешно време и обратно. Събитията, които се разиграват в съвремието ни, се простират от ядрена война в Югоизточна Азия, през окончателното унищожаване на базата на Зона 51, ... чак до Марс, естествено, където хората (условно казано, щото не са хора) на Аспасия почти привършват строителството на някакво странно и застрашително съоръжение.
Най-драматични за мене бяха нещата, които се случваха около Великденския остров, където Сянката на Аспасия беше създал роботи-нановируси, които зарязяват всяко срещнато човешко същество по пътя си. Така командосите, изпратени да унищожат нападателя, мигом се превърнаха в негови покорни роби. И което е по-неприятното, в главите им имаше останало по едно кътче здрав разум, което ги правеше свидетели на събитията.
Тази работа с нанороботите си е направо ужасна: пускаха ги със самолети от въздуха, изстрелваха ги в торпеда, които, като ударят целта си, не се взривяват, а изпускат отвратителния си товар, разтваряха ги във водата... Абсолютно нямаше никакво спасение, а врагът мултиплицираше подводница след подводница, заразяваше екипаж след екипаж – по пътя си към континента. Човек буквално си изгризва ноктите, докато чете “репортажите” от Тихия океан. ;-)
Книгата не само е добра фантастика – в нея има и трогващи до сълзи сцени. Като тази, когато, след газовата атака, севернокорейският войник блъсна вратата на едно дюкянче в предградията на Сеул. Вътре, зад тезгяха, завари свити един до друг два дребни трупа: старец, прегърнал старица. Той се приближи, зави ги с одеало и приседна до тях. :’-(
* * *
Намерих и една удивителна грешка, която не съм очаквала да срещна в текст, писан след средата на двайсти век. В сцената изследователят обяснява по научному на Лиза Дънкан причините за смъртта и начина за постигане на безсмъртие. Та, на страница 128 от книгата той изтърсва: “човекът има 92 теломера, по чифт за всяка една от 48-те хромозоми”.
Сега, първо знаем, че 92 делено на 2 дава 46, а не 48. И второ: нали още в гимназията сме учили, че човекът има 23 двойки хромозоми – 22 двойки автозоми и две полови хромозоми – известните Х и У. Интересно ми е чия грешка е това – дали Дохърти се е объркал при сметките и е написал тази глупост или грешката се е получила при прехвърлянето на текста от английски на български. Ако грешката е на писателя, е редно редакторът или преводачът да поставят бележка под линия, за да обяснят неточността – понеже смисълът на книгите е колкото да развличат, толкова и да образоват. И не е редно, сред всичките реални факти, които по дефиниция приемаме за чиста монета, да има подобни елементарни заблуди.
(Както един познат, който твърдо е убеден, че ако човешките черва се наредят в права линия, те ще опашат три пъти екватора, понеже така е чул в епизод от “Семейство Симпсън”.)
* * *
Преводът, както вече имах повод да кажа, е изключителен (като изключим дивотията с хромозомите). Това е много труден текст – с купища географски наименования, историческа и военна терминология, собствени имена на хора от всяко кътче на света, за което можем да се сетим... Всичко това прави подготовката за превода много тежка – понеже най-често тривиалните названия на реалните обекти са различни на български и на английски и човек трябва да внимава да не преведе името на кораба като “Небюканезър” вместо “Навуходоносор”, както направиха в Матрицата. Приятно впечатление ми направи, че френският хеликоптер е “Еркюл”, вместо неправилното “Херкулес”, както съм го срещала с в други преводи.
* * *
Като цяло – след първоначлните тромави трийсетина страници, книгата става много напрегната и интересна и човек не я остава, преди да свърши. Което се случва в малките часове на нощта. След това неизбежно спи на запалена лампа и сънува кошмари за разумни извънземни паяци, които паразитират в телата на хората и се измъкват през устите им, за да си намерят нов гостоприемник, когато старият умре. ;-)
Hellen
|
“Зона 51: Екскалибур”.