Аз започнах с "Летопис на смутното време". Ходех и цвилех от възторг, както казваше мой познат по повод друга книга. ;-)

Значи, това при Вера Мутафчиева е невероятно съчетание на ерудиция и писателски талант. Обикновено хората или пишат исторически роман, който бъка от недомислици (прабългарите лющят царевица и белят картофи), или правят етнографско изследване, което обаче е скучно до сълзи.

Вера Мутафчиева, от своя страна, се придържа абсолютно към историческата действителност. Събитията, които изплитат фона, ландшафта на историята й, са истински. Част от героите са действителни лица, участвали в създаването на българската история през осемнайсти и деветнайсти век, друга част може би са измислени, но читателя не може да отличи едните от другите - всички са дълбоки, триизмерни, с емоциите, размишленията и всичкото...

Човек може да научи ужасно много за историята ни, само като прочете тази книга. Но най-важното (тъй като става дума все пак за художествено произведение) е, че "Летописът" е ужасно увлекателна, *грабваща* книга. Човек *просто* не може да я остави, веднъж като я е започнал.

Висока класа!

Hellen
==
P.S. Няколко дена, след като си купих "Бивалиците", трябваше да пътувам към чужбина. След известно колебание кои книги да поставя в багажа и кои - да сложа в ръчната чанта за из път, "жертвах" "Бивалиците" в полза на някакво криминале - щото беше с меки корици и се страхувах, че може да се смачка в куфара. (Докато "Бивалиците" са луксозно издание - с твърди гланцови корици, които просто няма как да пострадат.) На летището се подредих на Изход 2 "за отвеждане към самолета"... само за да видя Вера Мутафчиева на опашката на Изход 1 към самолета за Франция.

Така се ядосах на себе си! Ама - толкова се ядосах! Ако бях сложила книгата й в чантата си, щях да й поискам автограф. А сега - какво? Да й искам автограф на криминалето ли? Мъка...