Принципно съм НЕсъгласна с тази ти теза, dzver. Героите на Пратчет допуснат грешки и дори в последните му книги това се превръща във водещ мотив.

Вземи Баба Уедъруекс - тя е привидно хладнокръвна и самоуверена, но фактически цялата книга "Wyrd sisters" е построена на една нейна фундаментална грешка - желанието да възцари "законния" крал. Както вероятно си спомняш, права в избора си се оказа в крайна сметка Магрет. Както и леля Ог, която единствена проумя, че достойнствата на човека не произлизат от кръвта, което тече в жилите му.

Или Муструм Ридкъли - неговата кариера е изградена повече или по-малко от поредица от кретенски грешки и смехотворни скандали. Останалите за съжаление в голяма степен непреведени сцени в банята ("Дядо Прас") са вероятно най-жестоката грешка, която Архиканцлерът допуска през живота си. ;-)

Или пък Ваймс - цялата му бляскава кариера, на която сме свидетели (от валянето в канавката до ръкополагането му за дук), започва от чувството за вина и предателство, с което той се опитва (до този момент безуспешно) да се пребори. През всичките книги, като започнем от "Стража! Стража!" Ваймс се опитва да компенсира грешката на живота си, а именно - че не се е изправил срещу престъпността в града и че е оставил Анкх-Морпорк в ръцете на дребни и по-едри престъпници. И че трябваше Керът да се появи, за да промени нещата... Вината на Ваймс е лайт-мотив в неговия живот.

...Да не говорим за новата книга - "Последният герой". Там *целият сюжет* е построен на генералната грешка, допусната от Коен Варварина. Грешка, за която Сребърната Орда заплаща в края на книгата...

В "Морис и неговите образовани гризачи" Тери кара Морис не само да греши, но и го подлага на унижението плъховете да го поправят с назидателн тон. ;-)

Не, Пратчет *не е* милостив към героите си. Той не ги предпазва от грешки. Напротив - вините и грешките са основната им движещата им емоция.

Hellen