Иска ми се да доживея някой от следните "вицове" да се бе случил в България. Това, което ще разкажа са две истории, които знам от първа ръка.

1) Случи се с мен преди две седмици. Пътувах с автобус. Беше адски горещо и климатикът в автобуса ме караше да съжалявам, че скоро трябва да слизам. Седях отпред, до шофьорката - млада жена с външен вид на индийка. По едно време до предната врата (откъдето се качват пътниците) се приближи човек с дебели стъкла на очилата и налудничав външен вид. Започна да задава бавно въпроси откъде минава автобуса. След 3-4 минути се разбра (вътре започна да се стопля заради отворената врата и на мен вече определно ми кипваше), че автобусът не му върши работа. Полуслепият на всичко отгоре беше и полусмахнат - въртеше си хахаво главата, формулираше си фразите с мъка, беше дразнещ до немай-къде и т.н. Разгеле, накрая се качи. Автобусът измина сто метра, зави и спря на първото кръстовище (не беше спирка, светофарът беше на червено). Онзи заяви, че ще слиза. Шофьорката му отвори вратата и дори му свали предната платформа (за да е наравно с нивото на тротоара - тук го правят това за бабички и инвалиди с колички). Каза му, че трябва да пресече отпред и да отиде при близката спирка отляво в напречната улица. Погледна изчаквателно назад и младата жена до мен каза "Ей сега" и понечи да стане. Шофьорката не я изчака, хвана онзи под ръка, свали го мъчително като малко дете по стъпалата, пресече с него улицата (все още беше червено, т.е. за тях зелено) и го отведе до другата спирка на 50 метра. Остава го там, изтича на бегом в жегата до автобуса, извини се (вътре вече беше станало горещо като на улицата) на пътниците за забавянето и потегли. Двамата с жена ми седяхме онемели. Представяхме си подобна сцена в рейс 112 (ако още го има, за "Люлин"). Този щеше да бъде не просто ударен с манивелата от всеки "уважаващ себе си" български шофьор, но сигурно щеше да бъде достъпкан от пътниците (може би дори с мое участие).
2) Преди пет години ходих на гости на едно приятелско семейство в Австралия (жената е моя позната българка, женена за австралиец, който 1-2 години преди това беше работил в България). Разказаха ми (т.е. това вече не е с мое лично участие, но подробностите бяха потвърдени и от австралиеца, така че имам всички основания да им вярвам), че преди 2-3 месеца ходили за една седмица на почивка на т.н. Golden Coast (известен курорт на север от Сидни). Наели къща. Още първата вечер имало предложение да излязат до някое заведение. Моята позната отишла с децата на дискотека, а мъжът й останал да си почине след пътя. Било топло и вратата на верандата била отворена. Човекът - съвсем естествено - заспал. През вратата влязал крадец, огледал се и взел чантичката на моята позната (друго ценно нещо не се виждало) - в нея имало важни документи, вкл. акта за раждане на малката й дъщеря (била му правила официален превод), кой знае защо българския й паспорт, малко пари и всички кредитни и дебитни карти. Върнала се познатата ми от дискотеката и тук чантичка, там чантичка, няма я! Разбрало се, извикали полиция, дошли полицаите, разпитали какво липсва и се опитали да я успокоят, че там, 20-30 долара не са повод за трагедия. "Ама документите ми!" вайкала се тя, защото били невъзстановими (поне не лесно и не там). "Няма страшно, - казали и те, - ако не са много обемисти, ще ви ги върнат". "Дъра-дъра" казала си моята позната, мислейки че полицаите просто не им се занимава (което със сигурност било така). Само че като се върнали в Сидни (след една седмица) в пощенската кутия я чакал плик с всички (до последния) документи (е, без парите).
Вицове, ще кажете, предполагам. Няма начин ония да са такива! Че те 2+2 не могат да сметнат! Хайде сега!
А на мен ми се иска да мога да разкажа подобни "вицове" и за нашего брата. Само че не ми хрумват. А на тези съм бил свидетел.

In a Tokyo bar:
For Sale--Diamonds $20; microscopes $15.