Тъкмо бях умрял като хората веднъж и не щеш ли потърси ме един много стар приятел. Най-добрия и свестен човек когото съм срещал. Направо да се спукаш от яд. Да ме потърси такъв човек, след толкова време, а аз какво - потънал в дън земята. Побеснях. За пръв път ми се случваше някой да ме търси и да ме няма. Като затрит.

Не издържах накрая и тръгнах да се търся. Безнадеждна работа ви казвам - и следа не бе останала от мен. Много се озорих. Обиколих всички обиталища и маршрути, всички пътища по които бях минавал и места в които се бях застоявал или отбивал. Нищо. Така се бях ядосал, че се зарекох - само да се открия, тъкъв скандал ще си вдигна…

Размина ми се. Скандала искам да кажа. Не защото ми мина, а защото не се намерих. Само времето си загубих и известен брой нервни клетки. Даже взех да се питам що ми трябваше да го правя, като бе очевидно, че няма да се открия.

Много скоро обаче престанах да се чудя “Къде по дяволите съм се дянал?”, понеже едно подозрение започна да ме гложди все по-настойчиво: Бях ли съществувал изобщо?

ПП
Някой ще попита: Добре де и какво стана после? Ами какво, нали ви казах - бях умрял. Погребах се, но не ходя на гроба си от страх, че и него няма да намеря.

Оттогава си мисля за онзи мой приятел. Бе останал единствен жив. Колко ли самотен е горкия?