|
[Всъщност едва тази нощ успях да си намеря една действително основателна причина да пусна това – бройте го като предварително мнение по темата на клуб “Ефремов” за 12.12.2001.]
30.11.2001, ~22 ч. – 01.12.2001, 06 ч.
(Това, което някой от вас може да се излъже да прочете по-надолу, не е разказ. То не е и статия, не е коментар, не е рецензия, есе или очерк. Нямам представа какво е, нито съм искал да правя нещо, но То ме принуди. Източи се твърде дълго, разпростря се твърде нашироко и… заприлича на Нил в дъждовен период. Просто искам да ви спестя разочарованията предварително.)
Може би много от вас ще бъдат подведени от заглавието на темата, но просто не мога да намеря друга дума за това, което ми попадна в ръцете на последната клубна сбирка. Една… книга, нова, прясна, девствена, неотваряна… не каква да е книга. Книга-принцеса, направена по начина, по който според един познат се правят тибетските книги – отделни листа, загърнати в нещо като… пергаментова папка или много плоска кутия. Всъщност – обикновен висококачествен картон с цвят на пергамент (а дали е такъв наистина – след като не си спомням да съм държал в ръцете си пергамент или каквото и да е от типа – не е важно), илюстриран и напечатан със съответните символи – заглавие, автор и прочие:
“Където не сте били” – Кутийка с разкази от Велко Милоев и илюстровани пликове от Димитър Стоянов – Димо. Издателство – “Аргус”.
Беше пристегната с ластик в почти същия бежов цвят, за да не се разтвори и разпилее съдържанието си. Махнах ластика безкрайно внимателно и с ясното усещане, че ще се сблъскам с нещо непознато, необичайно, направено с невероятно много любов и въображение. С една дума – мания.
Не се излъгах. Оказа се, че вълшебната папка (или кутийка) съдържа девет плика, оформени почти като пликове за писма, но с формат, малко по-голям от А5, и едно листче отделно от тях. Листчето съдържаше (нещо като) предговор, (нещо като) съдържание и на гърба – (съвсем точно) отзиви от двама писатели. Озаглавено беше “Предговор или инструкция за ползване”, а на гърба – “Непомръкнала надежда”. Предговорът беше от самия автор, в него беше втъкано и съдържанието. Отзивите бяха от… няма значение, не искам пак да псувате, и от втория от тях дъхът ми почти секна…
Още от това листче ми стана ясно, че ще имам любовна среща с нещо ефирно, филигранно и… ами, казано съвсем прозаично – с нещо красиво. (Впоследствие се оказа, че “нещата” са девет красиви принцеси…) Няма да употребявам високопарни думи като “изкуство”, “елитарно”, “възвишено”. (Но не мога да избегна поне загатването за емоциите, асоциациите, внушенията… за трепета, който изпитах… всъщност, май няма да се огранича със загатване. Ако на някого му се стори ненужно сложно, прекалено “елитарно” или бог знае как, моля да ме извини – за мен е просто човешко. Ако пък – не дай си, боже – някой си помисли, че съдържанието на “книгата”, предизвикала излиянията ми, е “елитарно” – тогава вината е изцяло моя и да си посипя главата с пепел ще бъде малко наказание за мен.)
…Докато пиша всичко това, добивам все по-ясното усещане, че сякаш разказвам за някаква своя “неживяна, непразнувана” любов – което по-нататък ще си проличи ясно. На когото му прозвучи прекалено лично и интимно – извинявам се, просто така се чувствам в момента…
Както и да е, нека минем към по-сериозни неща. Разгледах пликовете. Казах, че бяха оформени почти като пощенски пликове, защото си имаха редове за получател и подател, клетчици за пощенския код и изрисувана марка. Нещо повече, всеки от тях беше оплоден със свое собствено съдържание – един илюстрован разказ, което ги правеше – всички тях – почти готови писма. Различията се бележеха от това, че марката всъщност не беше пощенска, а представляваше емблемата на издателство “Аргус”, и най-важното – че всеки от тях беше надписан със заглавието на съдържания вътре разказ и беше илюстриран с различна рисунка. Дори имаше два, които според заглавията си бяха близнаци, но всъщност – както подобава на близнаци – бяха еднакви само по това. (По-правилно е да кажа близначки – дори имаше женско име в заглавията им.)
Подредих пликовете според даденото от автора съдържание, макар че, както той самият казва, няма значение как ще бъдат подредени. Само за близначките нямаше индикация коя да поставя по-напред, затова ги оставих в реда, в който ги видях.
И започнах. Започнах да отварям пликовете “с върховете на пръстите си”, както се снемат дрехите на любима жена, да поемам крехкото им съдържание и да прониквам в световете, които ми разкриваха. Първият ми беше познат от сборника “Чудни хоризонти”, затова просто си припомних аромата му и меланхолията, която навява. Помислих си, че така дори стана още по-добре – той ме подготви окончателно за очакващите ме по-нататък изживявания.
Оказа се, че не съм съвсем подготвен – вторият разказ извика на лицето ми сълзи от допира на несъвършения ми човешки разум с нещо толкова очарователно чуждо и същевременно недоловимо близко, мъчително красиво и тъжно, че нямам други думи за това, което изпита мазохистичната ми натура, освен “душевен оргазъм” – колкото и грубо да звучи. Когато тялото ми с почуда си прибра обратно вересията, тя ми подсказа, че всъщност току що изживяното е само началото на нещо, което се нарича “Където не сте били”. Където не сме били… Дотук бях напълно съгласен, че едва ли може да му се намери по-точно название.
(Преминавам към сегашно време – наваксах с писането си и настигнах вече написаното от Велко. А после ще допълвам нагоре това, което вече сте прочели.)
След като се завърнах от небитието (неслучайна игра на думи – “там, където не съм бил”), фокусирам погледа си, успокоявам дъха си и отварям третия плик – една от близначките. Малко разказче – кратко като усмивка на плахо непознато момиче и вечно като всичко истинско. По-малко от три страници, повече от всичко написано и измислено някога... Отново затъвам надълбоко, този път в нещо много по-земно, но не по-малко чудновато, не по-малко изненадващо и в крайна сметка… отново отивам далече отвъд земното, отвъд разбраното, за да разширя границите му до никога неподозирани далечини… Тук е доказана еднаквостта на принципа на неопределеността и любовта, тук е… не, рискувам да издам твърде много. А един от пасажите, един от пасажите… къде отидоха думите, тези неверни изчадия…
Обратно в този свят. Поглеждам онова “сатанинско” творение – часовника. Изглежда всеки разказ заедно с тези “коментари” ми отнема по повече от час – досущ като крадец на време от съседното измерение. Това е ужасно – може би ще се наложи да увелича темпото и да пропусна всичката магия, до която още не съм се докоснал. Но не – в този момент твърдо решавам, че няма да правя компромиси с проклетото време. В края на краищата не само аз съм в него, но и то е в мене – което пък доказва еднаквостта на времето и разказите, които чета.
Втората близначка. Също по-малко от три страници – горе-долу колкото другата – и така трябва да бъде. Не си позволявам обаче да се оставя в мен да нахлуе удобната надежда (насила внушавана ми от тиктакането на зловещия часовник), че всичко нататък ще е толкова кратко – защото надеждата, като всичко останало, е нож с две остриета, или ако щете – жена. Тя хем рационално ми внушава, че краткостта е за предпочитане, хем с измамно галещ и убеждаващ глас ми нашепва, че за пръв път от толкова време ми се иска това, което чета, да е възможно най-дълго, че изчезналото някъде време, което не е пари, всъщност се превръща в живот и че колкото повече време загубя по този начин, толкова повече ще живея, толкова по-богато ще живея… Но близначката е полегнала с трепет пред мен и аз не мога да я карам повече да чака.
Удивително нещо – всеки от дотук прочетените разкази ме води за ръка из свят, съвсем различен от световете в останалите разкази. Ето, тази близначка ме развежда из уж съвсем познатото ни информационно затлачено настояще, като успява великолепно да обясни неща, които аз безуспешно съм се опитвал десетки пъти да обясня. И отново един от пасажите се откроява с невероятната си наситеност, което почти ме убеждава, че Велко Милоев владее изкуството да създава метатекст. Но близначката не се ограничава с това – и тя ме завлича в неподозираните дебри на любовта, напомня ми колко е лесно да живееш със затворени очи и колко малко се иска да ги отвориш… но аз отново казвам твърде много, макар и твърде малко. Само ще отбележа още, че подредбата се оказа правилна – тази близначка определено идва след другата.
В една от паузите за отдих отклонявам поглед към часовника – отново е минал повече от час. Поглеждам го втренчено и свъсвам буреносно вежди – нищо. Часовникът не се трогва, не спира, не затаява дъх. Никога не съм могъл да изглеждам страшен и времето чудесно го знае, проклетото – никога не се хваща на уловките, молбите и заплахите ми. Вдигам рамене – на война като на война.
“За пръв път видях върху белия сняг лунните сенки от клоните на дърветата.” Отидох до прозореца и… навън за съжаление нямаше сняг, а ми се беше сторило за миг, че има… Но ето – сняг наистина вали, снежинките – изящни искрящи точици – бавно, подредено, сякаш лениво се плъзгат към земята и може би до сутринта ще успеят да я боядисат в своя цвят, съдържащ всички цветове. А уличните лампи заместват луната и под мултиплицираните им жълти светлици клоните на дърветата изглеждат също жълти, фини, неестествено красиви.
Очите ми предателски започват да лепнат. Малко разходка из стаята, малко кекс и безалкохолно. Безмилостният часовник продължава да отмерва тактовете на нещо зловещо зад гърба ми.
Пети разказ. Прочета ли го, ще съм минал половината от вечността.
Чудесата не свършват – този път нещо като фентъзи. Не искам да се изживявам като познавач, но надали е достатъчно стандартно, за да се хареса на много хора. За мен тоя въпрос не стои – отдавна съм отишъл далеч отвъд харесването. “…ръцете и устните искаха първо да завършат своя път, в който научаваха неизпитаното…” Колко далече от харесването стои простата думичка “обич”?
Свършвам за пети път и незабавно пристъпвам към следващото изпитание. Може би набрах скорост, а може би разказите станаха по-“четивни”. Все едно, сънят ще чака отвън, докато не изстискам и последната капка усещане от любовните си похождения.
Столът започва да ми прави проблеми – кръстът и гърбът ми постепенно се схващат. Може би ще трябва аз и моите любими да се преместим в леглото, но там ще съм много уязвим на атаките на некромансъра, наречен сън, пък и ще трябва да нарушавам ритъма на двутактовия акт, състоящ се от четене и писане, влизане и излизане, с постоянно ставане и разходки от леглото до компютъра и обратно. Избирам хармонията пред удобството. Само сменявам стола.
Шестият разказ продължава тенденцията на изненади – той започва като фентъзи, а после се оказва, че някои от героите са митологични и дори библейски, а някои може би (или може би не) нямат нищо общо с библията и митологиите. Тук съм в още по-непознати територии, така че сигурно пропускам множество символи, а този разказ изобилства с такива, но все пак успявам да уловя някои изненадващи ракурси – например този: докато по-горе вечното беше живот и животът беше вечен, сега изведнъж вечното се оказва мъртво и това е напълно естествено. И то благодарение на… спирам дотук, защото и без друго отново отидох далече.
Свършваме заедно с творбата: аз – с благодарност, но и с неудовлетворение заради пропуснатото, а тя – с облекчена въздишка и загадъчна усмивка на лице. Ще ми трябва посредник при повторното общуване помежду ни.
Седми. Зная, че е публикуван неведнъж – заглавието ми е познато. Прочитам го най-лесно от всички досега – но не защото е най-елементарен. О, не – този разказ, също написан в ключ, близък до фентъзито, поставя твърде много въпроси – за субективността на света, за красотата и злото, за… добре де, добре, спирам.
Скоро навън ще започне да се развиделява. Вместо следващата аз май си направих купона тази нощ. Жалко за общуването ми с “реалните” личности? Дори и да е така – отново не бих се отказал, ако ми се предоставеше втора възможност за избор.
Осмият разказ започва на 4 декември в 4 часа и 52 минути – само с няколко дни и няколко минути разлика от времето, което отмерва чудовището зад гърба ми. Връщам се в руслото на… хм… “човешкото”. Тук имам работа с неестествено реални сънища, със звън на телефон преди разсъмване, с един научен проект, който… стоп.
Некромансърът се опитва да ми каства различни спелове, обаче аз засега държа имунитет. Отново кекс и безалкохолно. Осмата негодува – иска по-бързо да се връщам при нея.
Охоо, след прекъсването нещата между нас вървят доста по-добре. Дори отидохме твърде далеч – отвъд нормалното, както винаги, както с всяка преди нея. Само че тази се оказа голяма любителка на отворения край. Впрочем, и в това не мога да бъда сигурен – лукавичка ми е тя, непредсказуема. Нищо чудно дори да е свършила няколко пъти и нарочно да ме държи в неведение. Разбира се, тя знае, че аз знам: в гаданието има толкова очарование, колкото и в яснотата.
Последно изпитание. Условията са влошени – студено ми е на краката и ръцете ми потреперват, когато освобождавам от дрехата й най-търпеливата измежду всички девет творби. Това ми пречи да й дам нежността, която заслужава. Поне сънят обаче засега е отстъпил в сенките на стаята. Печката отново заработва, но зная, че това не решава проблема – проблемът е в моето… хладнокръвие, хахаха. Стъпалата ми са ледени (под нас май не се отоплява) – ако намеря начин да ги отрежа до кокалчетата, ще си спестя още много неудобства.
Както и да е – започваме. Овладявам се и променям позата – качвам краката си на друг стол. Това е неудобно най-вече за писането – излизането, но деветата го знае и ми помага, като търпеливо изчаква, когато съм вън от нея. Тук още от самото начало сблъсъкът е с времето – подходящ завършек на моята малка нощна битка с него, в която по всичко личи, че ще изляза победител. Времето тук е нещо незначително, само едно от безбройните неща, които се утаяват на дъното на изоставен вътрешен двор. Или не – времето е това, което е подчинило всички останали неща, но на едно място то е спряло и е нужно да се вземе от друго, за да се разбере накрая, ако въобще нещо може да се разбере, че…
Сънят отново ме атакува, но не му се дадох. Само деветата малко пострада от това, но нищо – те всичките са великодушни и умеят да прощават.
Край. Свърших окончателно. Сега мога спокойно да ви обърна внимание на това, че през цялото време много внимателно избягвах да споменавам имената на деветте ми любими. Имам си сериозна причина. Не искам да идентифицирам моите девет любими с техните имена – искам да го правя с усещанията, които ми дават, с вкуса им, с цвета на необяснимото, с който обагрят немощната ми мисъл.
Ето какво прави истинската литература (оопс, извинете – бях обещал да не използвам високопарни изрази) – кара те да искаш да изразиш всичко това, което не би срещнал, ако не беше Тя. Аз успях да опиша малко. А всичко, което не съм успял да изразя, също го има вътре.
Зная, вредно е да се чете едно толкова пристрастно мнение за дадена книга, преди да се прочете самата книга, но просто – разбирате ли – нямах избор. Както казваме ние, слабите – по-силно е от мен. Затова всички, които се влияят от предварително прочетени мнения (тук мога да си позволя злорадо да заявя, че не се смятам за един от тях), ще имат пълното право да ме линчуват в случай, че по-късно сметнат обекта на тази тема за източник на загубено време. (Както стана например с книгите на Нина Ненова и някои от хората, прочели ги след моите препоръки.) Ако обаче преди това решат все пак да се доберат до самата книга, което е начинание с твърде съмнителна вероятност за успех. И което съвсем основателно налива вода в мелницата на твърдящите, че българска фантастика на практика няма, щом читателят не стига до нея (както и тя – до Мохамед… пардон, извинете – читателя). Можете да запазите спокойствието си – и след тази книга ще продължи да няма такава – поне по сергиите…
[02.12.2001, 19.50 ч. – 23.15 ч. Сега, като чета за втори път какво съм изписал, установявам, че звучи много по-суховато и доста по-неизразително, отколкото ми се струваше, докато го изживявах. И че не съм успял да предам почти нищо от абсолютно фантастичната същност на това, което преживях. Струва ми се обаче, че ясно усещам неприятните симптоми на една кофти болест – аз я наричам болестта на пишещите. Винаги съм смятал, че един автор не бива да харесва творбите си, защото трябва да е достатъчно честен със себе си, за да си дава сметка, че те винаги биха могли да бъдат по-добри. Въпрос на самокритичност, ако щете. Обаче с колкото повече автори говоря, толкова по-ясно ми става, че всъщност те харесват това, което пишат… Не, изразих се неправилно – ако не харесваш това, което пишеш, няма смисъл да го пишеш (ако не става въпрос за пари, разбира се). Те харесват завършения си продукт – а това вече ми се струва болестно състояние. Все още се старая да се опазвам от него. Но другото, в което се убеждавам все повече, е, че нуждата да пишеш изглежда е заразна и че за нея изглежда важи правилото “апетитът идва с яденето”. Лошо, Седларов, много лошо… аз си имам друга работа, по дяволите! И отгоре на всичко нараства нуждата да покажеш на някого какви си ги свършил. Напразно се опитвам да се убедя, че след като беше прочетен от когото трябва, все ми е едно дали ще пусна този текст във форума, където може да го прочете който не трябва. Отсега си знам, че ще го пусна и единственото, което трябва да си повтарям, докато го направя, е… “nevermind” (ха, почти като гарвановия рефрен “nevermore” на Едгар По…). По ирония на съдбата одеве слушах едно великолепно парче на Iguana (никой от вас не го е чувал), наречено Nevermind… Дори има рима: Nirvana – Iguana. Девиз: “Чрез философията “nevermind” към nirvana!” :)))]
Трябва да завърша по някакъв начин. Единствено подходящият е да се върна отново към автора и неговото мистериозно творение. Велко Милоев казва в предговора си, че пощенските служби на Република България ще приемат всяко едно от деветте “писма”, стига да му залепим истинска пощенска марка. Подсказва и на кого бихме могли да пратим тези… писма до изпращане, както ги нарича художникът на рисунките върху тях. Не зная дали това е казано насериозно… зная само, че най-много от всичко на света поисках да имаше някой, на когото бих могъл да изпратя тези писма…
С "nevermind" и гоа - към nirvana :)))
|
Мания, мания, мания...
