|
Танцът на зараждащата се плътна безперспективност ме обзе отново. Вместо да впия корени в земята, аз все още бродя, обмисляйки всичко. Даже най-малкото листче и жива твар. Много е лесно да избягаш от реалността. Да запалиш свой пламък и да осветяваш своя звезда. Лесно е. Но е липса на борбеност. И какво ми отговаря тя? “Албумът на Флойд и една фитнес карта”. Този отговор ме застреля. Не беше издайна лъжа, поставена на малка скала, но и не беше удобна мечта. Беше истина и за жалост, поне така мисля, искрена. Въпросът бе: “Какво наистина искаш от мен?”
Не си спомням от кога не съм я виждал. Тя пък брои дните до Второто Пришествие. 69. Толкова оставали. Аз не се страхувам. Грехове нямам. А и всеки си избира съдбата. И Голготата. Не си избира само къде и кога да живее. А това е най-важното. Защото Лакримоза живее Там, а аз – тук. Скоро ще се видим обаче.
60 дни остават. Чух се отново с нея. Била се шегувала. Там се видяла с трима весели човека – Фридрих, Оскар и Джордж. Джордж непрекъснато дърдорел, че войната е мир, свободата – робство, невежеството – сила, или пък че Бог е власт. Фридрих навсякъде виждал танцуващи звезди и суета и отвреме-навреме повтарял: “Как сме могли от самото начало да съхраним невежеството си, за да се наслаждаваме на твърде непонятна свобода, безметежност, непредпазливост, смелост, безгрижност в живота, и на самия живот!"”А Оскар си мислел, че е някой си лорд Горинг и напомнял на другите двама за присъствието си, изваждайки часовника си, поглеждайки го и накрая казвайки на всеослушание: “Каква досада! Не мога да намеря някой в тази къща, с когото да поговоря. А съм пълен с интересни новини. Чувствам се като последното издание на някой вестник.” След това продължавал да гали единственото си ухо и диадемата на калинки, поставена елегантно на главата му. По някое време към групичката се присламчвал неизвестен персонаж, който ги питал: “Какво ми се смеете, аз съм полуидиот!? Всяка вечер влизам ва тази роля и все по-трудно излизам от нея!”
50 дни остават. Започвам да се питам дали чувам Нея? Или нещо друго… Все пак, странно изглежда. Този телефон. И този номер – 9743566, вътрешен – потърсете Малкия Лигав Глупав Дракон. Името й не е такова?! Тя се казва Лакримоза! Моята малка сълза.
23 дни. Аз на колко години бях? Коя година сме сега? Не се сещам. Всъщност – има ли значение… Важно е числото, което видяхте в началото. ТУК оставаме все по-малко и по-малко. Нещо започна да вали и като гледам спирането се отлага за след 23 дни.
20 дни. Започнаха да стават все по-странни неща. В небето имаше светкавици. Изпечени. Леко попрегорели. С тях бе изписано: “Нищото никога никъде никак нищуваше… нищо…”. Около мен сутринта се завъртя някакъв човек на бял кон с крила, който си пееше:
“тъжен сезон с този кон,
с който препускаме ние.
Аз ще мълча. Ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие!”
Чух се с нея. Там било пренаселено. Но пък старите заселници се губели. Оскар, Фридрих и Джордж, който бил клошар, полицай и войник, вече не се мяркали. Скоро ще се видим обаче. Малко остана.
13 дни. Сънувах сън. Не беше точно сън. Но… Първо сънувах как едни делфини шляпат нагоре по Хималаите и накрая, достигайки Еверест, питат човека горе къде е делфинариума. Той не може да им отговори, защото езикът му отдавна е замръзнал, а и май вече е паднал, но все пак делфините познали кой бил този човек. Това бил Шекспир. Не ме питайте как са познали – на челото на човека пишело само “гнусен, долен плагиат”.
След това видях съня наяве. Целия. Секунда по секунда. Много интересен. Чак ми се прииска да си купя слон.
Татко ме попита кога ще се оженя за Лакримоза. Татко има склероза, а майка ми лежи вкъщи. И той не знае, че остават 13 дни. Имам чувството, че само аз знам това. А го пише и на небето. Този път някакви кули близнаци се бяха скупчили, за да изобразят числото 13.
10 дни. Впих корени и засиях. Колко красиво е всичко! И колко свободно! Каква е приятна смъртта! Как се отронва човекът като малък цвят от голямото дърво на живота! И колко благородни бяха хората, които благоволиха да ме отърват от ненужните ми пари и вещи!
7 дни. Много приятни три дена. Падна ми тухла на главата. Отнесе ми половината физиономия, но аз имах наблизо консервна кутия и я сложих там. На път за болницата обаче ме блъсна трамвай, та малко съвсем ми се поразмести лицето, но някак си стигнах и се глл… оправих. Не сам, разбира се.
Татко ми каза, че ако му отговоря правилно, ще ме удари с пръчка, ако му отговоря грешно – пак ще ме удари. Старецът забрави, че това вече го е казвал, а аз имах ярък спомен по главата за този въпрос, а отговорът е много прост: да счупиш пръчката в чужда глава.
3 дни. Лакримоза е много добре. Чака с нетърпение мигът ми последен на тази земя. Но ол ай уона ду ис хев съм фън ен ай хев дъ фийлин айм нот ди онли уан. Ту ту ту ууду. Нещо светът е… т.е. вече не е онова скучно, на пръв поглед тъп, сиво място, което си мисли, че е, със сърце тъй бяло…
1 ден. Ей, по-готино нещо не съм виждал. Някаква гигантска гъба. Толкова гигантска, че чак ме отнесе. Напълно. Баси изненадата. Хубаво, че ги има лекарите, че ме спасиха… Отново. На върха на гъбата бяхме с един немски приятел – леко зализан и с мустачки. Каза, че бил живял дълго време в бункер.
12 часа. Започна да се спуска мрак над града. Телефонната връзка с Лакримоза стана още по-ясен. Стори ми се даже, че я виждам. И предусещам вече сладкия грях, скрит между дете мраморни колони.
10 минути. Трескаво суетене ме е обзело… Чудя се дали да отида до ваната, да си клъцна вените и кръвта ми бавно да изтече. Уф, самоубийците отиват в Ада. Лакримоза къде точно беше?!
-10 минути. Аз излъган. Аз луд. Аз съм Кенет Кларк. А вие сте синьо.
Уф, не, аз съм котка и искам да ми помогнете. Дайте малко, но от сърце.
Шегувам се. Виждам Лакримоза. Сега сме сами. Единствени. Или поне като се изключат крачещите пълчища хора. Нищо – поне я виждам и я чувствам. Това е важното! Чакай и се надявай!
Зубровка,кориандрова,ловджийска и халби жигольовская - най-добрия сутрешен лек :)))
|
Нещо , . ,
