|
Възпявам е.тяло
[Burning Chrome BG lo-fi remix]
Богдан РУСЕВ
Аз съм тялото ти, а ти си моята душа. Като ток пробягваш през мен, напразно се напрягам да те задържа още наносекунда, но импулсът вече е утихнал в невъобразимия шум на техносферата, изгубен завинаги и завинаги вечен. Като облак се носиш над скалистия пейзаж на моето съществуване, сложна дъждовна система, яздеща фронт на ниско атмосферно налягане, докато те жадувам на мили под теб. И все пак ние се обичаме, ти и аз.
Аз съм тялото. Роден съм в последната година на миналия век, в жаркото лято на еклипса, когато светът не свърши. Аз съм жичкаджията, момчето с поялника, черноработникът, волът, който тегли остро като бръснач рало през информационните черноземи.
Ти си бръсначът. По-малка си от мен с единадесет години, първите единадесет години след нощта на милениума, когато светът - нашият свят, светът на q-битове, мегахерци и небулева алгебра - угасна и се роди отново, исполински студен рестарт, първото сериозно възкресение от 2000 години насам. Единадесет години - заспали и сиви за рейв-цветята, вглъбени и чудни за психеделичните деца на openair-фестовете, искрящи от новини (човек на червената планета, клонирано бебе, доказателство за разум в интернет) за всички останали.
И все пак се обичаме, ние двамата.
- Нали? - промърморваш, като търкаш с пръсти основата на носа си, зачервени от тежестта на визьора.
Замислям се, вторачен в екрана на лаптопа - Purple Oyster, саморъчно модифициран и подарен на нас двамата от Боби Лисицата, преди да изяде два трипа и половина и да се пресели в планината, уникален компютър за уникален тандем. На екрана потрепва замръзналият четиридименсионален образ на централата. (Тук и навсякъде централата означава Втора цифрова централа на Vodaphone/Orbitel, третият по големина gsm-оператор в страната; въпреки че на фрийк-жаргон тази централа се нарича гола Voda, защото всички се изредиха да я стържат откъм разговори, още никой не е влизал в ядрото й, където са gps-пакетът и други вегетариански деликатеси.)
- Ами да - свивам рамене и плъзвам пръст по водоустойчивия екран, изпращайки серия от вълни по образа. - На практика можем да изключим всички останали нива.
Ти кимваш. Изтеглям няколко вектора и барабаня с пръсти по монитора. От графиката остава само електрическата схема на централата, мътночервен многоетажен скелет, по който като приковани на релса светулки пробягват разрядите. (Тук и навсякъде Vodaphone/Orbitel се държи просто неприлично с хакерите, защото е качила на сайта си разширение - http://vodka-phone.cam - с пълен огледален тракър на цялата централа, план-схема, която отразява дигиталния, импулсен и силов поток в реално време. Подигравката е подписана лично от monophox, легендарния шеф на информационната охрана на компанията, за когото се говори, че бил един от първите хакери.)
- Готова съм - казваш внезапно и се приготвяш да си сложиш визьора.
- Марина - спирам те, направо грача от напрежение.
И те целувам, отначало изненадани, а сетне все по-гладни устни, прегръщам малкото ти компактно тяло с големи гърди на хентай-палавница, сладка и неразбираема като японски комикс, откраднат от книжарницата. И кой знае защо си спомням как ме учеше да правя циганско колело в Южния парк и не можа да ме научиш. Всъщност знам защо и ти го казвам, а ти се изкикотваш, както винаги.
- Хайде - внимателно ме избутваш назад, после хлътваш в поза лотос на въртящия стол пред компютъра и за миг зървам очите ти, преди да си сложиш визьора, и те са уплашени, но на устните ти пробягва усмивка.
А после те виждам на екрана, малка модифицирана отвертка, маскирана като телефонна сметка по тарифа “Живак”, изстрелваш се от трамплина на модема и потъваш в мрежата на централата по жиците на електричеството.
(Все още никой не го прави като нас - да хакваш интернет-базирани системи през тока, да яздиш тежкотонажните влакове стрели на големите информационни потоци, които не се събират в телефонната мрежа. И знаете ли защо - защото ти трябват едновременно тяло от стомана и напълно полудяла, лека и безстрашна като перце душа. Марина и аз, на вашите услуги.)
Не мога да направя нищо, освен да си гриза ноктите, отвратителен навик от краткия ми престой в казармата, където ме сложиха да работя в телефонна централа на границата и ме уволниха на втората седмица, защото я остъргах до дънната платка. Вече дори не мога да те видя в огледалото, защото си приплъзнала отвертката зад външния файъруол, захвърлила непотребната маска (имаш броени секунди) и сигурно вече бясно дълбаеш в жилата. Ръцете ти са абсолютно неподвижни и знам, че само очите ти играят зад визьора, докато разместват маркерите с ужасяваща бързина и изблъскват върха на отверката още по-навътре в ядрото на централата, търсейки някой важен нерв.
После чувам припукването на модема - далечен отглас от паническия вой на умиращата централа - и внезапно, със свръхестествен ужас, разбирам как нещо изобщо не е наред.
- Бот - прошепваш смаяно и ръцете ти отчаяно се вкопчват една в друга, но главата ти не помръдва и с милиметър. - Господи, черен лед. Мило, страх ме е.
Истерия - от гръбначния мозък до върховете на пръстите, ледена вълна от адреналиновия шок. Monophox е заложил полуинтелигентна и напълно забранена защитна програма, която инфектира хардуерните устройства на директния потребител с пулсации във внимателно изчислен високочестотен спектър, отвратително вреден за мозъка.
- Господи! - казвам през зъби.
Можеш да ослепееш. Може просто да ти потече кръв от носа. Може да полудееш. Или да получиш инсулт. Или просто да ти потече кръв от носа.
- Не - сграбчваш ръката ми, преди да достигна визьора. - Не мога да го махна сега. Излизам.
И тогава те виждам на екрана, сриването на централата сегмент по сегмент, вълнообразни пулсации на разрушението, докато малката червена точка на Марина изхвърчава навън по жицата.
Виждам и как цялата централа примигва и засиява отново, по-ярко от преди, а на екрана на лаптопа призрачно се отваря прозорец с растерирана снимка на озъбена лисича муцуна и изведнъж проумявам, че Боби Лисицата е monophox и ще убие Марина, а аз ще остана сам.
Вече влизам в основната директория, пръстите ми блъскат по екрана и затръшват прозорците, но муцуната отново и отново изплува между тях.
- Мило - обажда се Марина с равен и променен глас. - Ботът е тук. Не мога да мръдна.
Поглеждам я за миг, лицето й е разкривено от усилието и по внезапно хлътналите бузи присветват бледи отблясъци от пикселната бомбардировка на защитния бот върху ретината й. Проклетият лайнян червей вече е в компютъра, в нашия компютър, компютъра на Лисицата и убива приятелката ми.
Някаква мисъл се опитва да издъни с кубинките си задната врата на съзнанието ми. Заставям пръстите си да спрат да се движат. Заставям... застава. Затварям очи и на фокус изплуват грамадните метални шкафове на военната телефонна централа, модел 1962 г. (тогава е роден баща ми), и виждам как се суетят като мравки релетата, когато някой телефон блокира, и се сещам как ги оправяхме тогава.
Така че хващам празната бутилка от “Данска”, която стои на бюрото, и я стоварвам върху компютъра, веднъж, втори път, умри, гадино, тряс, докато нещо вътре в него най-сетне се прекършва и всичко утихва, а ти се свличаш на стола.
Така че си жива (макар че ти тече кръв от носа), но преди да отида до банята за кърпа или нещо подобно, телефонът започва да звъни. Сваляш визьора и ме поглеждаш с адски зачервени очи. Чакаме да звънне пак.
- Ебаси - успявам да кажа.
А ти изсумтяваш, разплиташ си краката и енергично вдигаш слушалката.
- Да - казваш и бършеш кръвта от горната си устна с опакото на ръката, после спираш. - Да.
Усмивка.
- Да.
И затваряш. После настояваш първо да се изкъпеш, а после да правим любов и чак тогава, изтегната по гръб в ръцете ми, казваш:
- Беше Лисицата. Утре в девет часа ни иска на работа в централата.
|
burning chrome побългарена версия
