|
Това специално е много дълго предложение, но пък по-българско и по-класическо, здраве му кажи. Ако успеем да го продължим, мисля, че ще е тъкмо на място в “Таласъмия”-та, а?
Ако някому не стане ясно, “дарът” на Змеян е да се превръща в змей. Един вид, змейколак.
ЛАМЯ СЕДМОГЛАВА
1.
Лятото се бе спуснало неусетно от планините. Бе разтворило горещите си пръсти и страстно милваше с тях земята... което правеше още по-неприятен махмурлука след редовното препиване в кръчмата.
Змеян си затегна пояса, хвърли крив поглед към стъкленицата отлежало бяло винце - вече го беше пробвал, но от винце си беше станало чист оцет - и отвори вратата.
Лятната жега го шамароса яката.
- Брей! - изсумтя той. - Слънцето изгряло-неизгряло, а вече прежуря като в пъклото!
Старците приказваха, че не помнят ни такава зима, ни такова лято, ама те го казваха всяка година... Само дето този път Змеян беше склонен да се съгласи с тях. Доколкото той помнеше, Долината винаги се е славела с мекото време - дебел сняг зимъска, но не чак смъртен студ, та дърво и камък да се пукат, а морето да замръзва на половин ден летене навътре; топло слънце лятоска, но не чак камъните да се потят и житцето право да умира по нивите...
Змеян извади кофа вода от кладенеца и си я плисна на главата. Водата беше топла като супа и подозрително миришеше на застояло. И не помогна на махмурлука му. Отърси се като мокро куче.
- Змеяне? - Подвикна му някой от пътя.
Той се обърна, все още с кофата в ръка.
Затъкнал палци в собствения си пояс и запъхтян като псе в бродираната си ленена риза, кметът му кимна приветливо:
- Тамън тебе търсех, Змеяне!
- Че какво не можа да почака до довечера? - Зачуди се Змеян, но тръгна към него. - На, мислех да ида за риба в морето...
- Да се поизкъпеш, а? Няма риба! - Кметът махна с ръка. - Е преди малко се върнаха момчетата, чак отвъд остров Иван ходили и нищо!
- Е, аз не за кит отивам...
- Какъв ти кит? Едно мизерно попче даже не са хванали!
Змеян се намръщи. От сума време уловът не беше никак добър, но чак такова чудо...
- И водата била цъфнала навътре! - Добави кметът. - И не оранжева, ами червена. Та с попа и чорбаджията поговорихме и решихме, че ще да е най-добре да те викнеме тебе. Нали си потомствен герой...
- Е, то баш... - Змеян се намръщи още повече.
- Единствен в селото имаш меч! - Поясни мисълта си кмета. - Та, каним те на разпивка и сладка приказка у хаджи Къно.
Виж, за меча беше вярно, реши Змеян. Дядо му го беше получил от своя баща, който навремето големи дела вършил. Дядо беше вършил по-малко големи подвизи, но се беше прославил като герой. Синът му - бащата на Змеян - почти нищо не беше свършил, славеше се не толкова с дела, колкото с голяма глътка и хапка... и на смъртния си одър беше предал меча на своя син. Повечето време висеше на стената. До сега с него Змеян беше накълцал само две-три мечки, а това за героизъм не се брои. Ама...
Всъщност, можеше и да иде за риба при все никаквия улов и червеното море, но махмурлукът го мъчеше, а кметът беше споменал за разпивка. Клин клин избива, прецени Змеян и кимна:
- Добре. Взимам го този меч и идвам.
Докато стигнат до хаджикъновата къща, гърлото на Змеян съвсем пресъхна. По мускулестия му гръб на струйки се стичаше солена пот. На всичкото отгоре мечът все го блъскаше по краката, та се спъна и си удари големия пръст в един камък. Тъй че много се зарадва, като видя отдалече раззеленената асма и отрупаната маса под нея. Още от пътя си личеше, че хаджи Къно не се е посвенил на мезенцето, а попът е донесъл от руйното манастирско вино - тъмно като кръв и пивко... е, пак като кръв.
И както гледаше трапезата и се облизваше под мустак, героят изведнъж се усети и закова насред крачка.
- Хайде бе, какво спря? Да не те удари нещо слънцето? - Бутна го кметът.
- Дотежа ми меча - отвърна Змеян замаяно.
Имаше си дядовото наследство, та, слава Богу, не се беше налагало да аргатува на хаджи Къно. Но баща му, пък и майка му се бяха съсипали по нивите му. Това, че имало меч в къщата, хич не беше накарало хаджи чорбаджи да развърже кесията ни за родителите, нито и за самия Змеян. Точно обратното - “ръждивото желязо” беше повод за бая подигравки. А сега - мезета!
И попът не беше цвете. Както казваха в долината, хората църква не почитат, а от църквата се боят, та ходят. Добре беше налял шкембето под черното расо - все за сметка на хорската мъка. И все Змеяновото наследство му беше на устата, целия им “от Господа прокълнат” род. И други в селото имаха наследството - семейство без змей нямаше. Обаче мечът си е меч. И хоп изведнъж - винце манастирско?
А кметът? Кмет си беше. С него Змеян по имаше взимане-даване, защото синовете му бяха змейове и често рибаруваше с тях, но досега на трапеза заедно не бяха сядали, да не говорим за селски съвет, какъвто тия тримата често заформяха под асмата.
Змеян тръсна глава, извади меча от ножницата, метна се през оградата и докато кметът заекне “Ама къде тъй...”, се озова до трапезата. Разкрачи се, забучи меча дълбоко между калдъръма на пътеката - като нож в масло влезе, право през камъните - облегна се на дръжката и тежко рече:
- Хортувайте!
Чорбаджията и попът го зяпаха оцъклени.
- Доведох го! - Изпъхтя зад гърба му кметът.
- Казвайте защо съм ви! - Повтори Змеян.
- Е, то, таквоз, на, пийни първо.... - обади се хаджи Къно.
- Казвайте, бе, изедници! - Загуби търпение героят. - Къде сте решили да ми жертвате кожата?
- Е, не, не... то... - смутолеви попът.
- Решихме, че Богомил ни трябва! - Поясни смело кметът. - Знаменията да разтълкува, значи.
- Става нещо с долината - съгласи се хаджи Къно. - Уму непостижимо, поне за прости хора като нас. Богомилът ще да знае...
Ако не се облягаше на меча, Змеян щеше да падне от изумление.
- Богомилът, значи? - изсумтя.
- Философа - допълни попът.
Героят реши, че в крайна сметка не е трябвало да се подлъгва от разпивката. Сега щеше да е навътре в морето, нямаше да му е студено посред лято, нито да му треперят коленете, нито толкова много да го е страх.
Богомилът не беше страшен. Беше еретик, прокълнат и анатемосан; Змеян никога не го беше срещал. Ходел из долината, казваха, наблюдавал природата (какво ли има да й се гледа?), по фисоловски въпроси разсъждавал (какво ли е то фис и къде живее, и защо има въпроси около лова му Змеян не знаеше), проповядвал прокълнатата си ерес (и значи все някой слуша проповедите му!) и бил голям мъдрец. Жандармите много пъти се бяха мъчили да го ловят, но все им се изплъзваше. Всички плюеха по богомилството, попът най-вече. За луд смятаха стареца. Не беше страшен. И “ръждивото желязо” на стената сила нямаше... Та от друго се разтракаха зъбите на Змеян: че се е стигнало до това да викат богомила и че тъкмо меч им трябваше, за да го повикат. Значи голяма беда беше надвиснала над селото и тежка участ ги очакваше всички. А ако това не те уплаши, то не си герой, а глупак.
|
БУРИМЕ - Ламя седмоглава
