ми се чини, че вече съвсем ще ме изпоизпъдят с целия ми багаж от офф-топик-ченца...

ти дали някога си намирал злато?
аз веднъж намерих и ето как стана това:
скитосвах се из родопите.
нарочно няма да казвам къде точно - планината е голяма... мека топла и добра през дните на лятото.
беше в една грозна, болна и крива година. беше лято. беше горещо.
в софия ми беше докривяло много от нещо...от разни неща.
и така се озовах в планината.
като котка - хем ми се искаше да съм близо до хора, хем не исках никой да си говори с мене повече, отколкото аз счета за необходимо. и да не ме пипат, ако обичат, нито с пръсти, нито с поглед, нито никак...
някак така.
и не исках да съм сама в гората.
и затова отидох в едно турско село.
заселих се там, в една от махалите, токущо напуснати от хората, живели там поколения наред.
нощем под прозореца ми идваха кравите, наритани безстопанствени и безпризорни... виждаха че свети прозорецът ми и идваха с натежали горещи и твърди вимета, от които цвърчеше мляко и кръв, търсеха помощ. завеждах ги до дерето и помагах на колкото можех от тях. млякото им се стичаше направо по белите камъни и попресъхналата речица го отнасяше надолу в тъмното...
понякога това траеше часове. добичетата се блъскаха към мене и мучаха болезнено , а аз ги ритах, за да не ме смачкат неволно.
един път нощта се разнесе преди да съм приключила с кравите. тогава видях как водата на реката е мътно-белезникава и нещо ме накара да тръгна по бялото...
вървях и драките се подписваха по челото ми, дърпаха косите ми изпод забрадката (в оня край жените не ходят с открити коси. не че някой би ми казал нещо, но все си е по-добре човек да внимава с порядките), а глезените ми болезнено се кършеха между камънаците. реките там са в легла от странни варнобели облести камъни. когато слънцето ги огрее направо можеш да ослепееш от толкова бяло и добре, че са сенките на речните храсталаци...
търчах, доколкото можех, за да не изпусна белезникавата нишка, която все повече се размиваше от водата. на едно място реката правеше остър завой - бях го виждала на картата - и реших да съкратя пътя си, като пресека по сухото до мястото, където тя отново се отправя в първоначалната посока.
шмугнах се в дракалака.
когато вече си мислех, че съм се оплела завинаги в тръни и клонаци изведнъж се озовах на светла зелена влажна полянка. като по чудо нямаше нито един комар там, а мъхът по дърветата беше решил, че навсякъде, където е срещуположно на полянката е север. всичките дървета имаха дълги бради от мъх и лишеи от другата си страна, необърната към полянката.
в средата имаше голям камък, съвсем различен от камъните в реката.
беше сив и се ронеше много лесно. отначало реших, че е някакъв странен солен камък, каквито вече бях виждала, но не. този изглеждаше по-различен, пък и на вкус беше друг.
опитах се да приседна на него, но той се строши като огромна сива целувка под мене. паднах и се изпонатъртих сред отломките му.
една от тях беше тъмно-жълта, приличаше досущ на малък дракон, или змей - имаше си крила, извита суетливо шия държаща малка елегантна чипоноса глава, зъбци по протежение на целия гръбнак, четири яки лапи и извита опашка с нещо като връх на стрела с контри в края си.
беше къс самородно злато, тежък към двеста грама.
и досега го пазя.