И при това, повтарям, вие сте четири души. Всеки по начин, недостигнат досега в историята, получава изцяло моето внимание. Все едно дали ще говорите всички в един глас, аз мога да канализирам думите и да слушам и този, и онзи, и третия абсолютно внимателно. Никой няма да остане гладен. Аз ще ви “обичам” всички, ако приемате и харесвате тази странна дума.
-Аз не приемам- обади се Агата.
Сега дори Баба се обърна да я погледне, както стоеше до вратата.
-Няма да ти позволя! Няма! Не ти позволявам!- викаше Агата.- Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя разправяше, че ме обича, но и тя излъга. Казваше го, но лъжеше!
-Агата!- извика татко и стана.
-Тя ли ?- попита Баба.- Коя тя?
-Мама!- достигна викът.- Казваше: Обичам те! Лъжи! Обичам те ! Лъжи! И ти си като нея! И ти лъжеш. Но ти освен това си призна, тъй че това е двойна лъжа! Мразя я ! Сега мразя и теб!
Агата се обърна и изтича през хола.
Външната врата се затръшна.
Татко скочи, но Баба докосна ръката му.
-Остави на мен.
И тя стана, тръгна бързо, плъзна се през хола и с лекота светкавично изтича през вратата.Всички се втурнахме навън на поляната с викове, после на улицата. Стана истинско състезание по надбягване.
Заслепена, Агата зави и се понесе на зиг-заг, видя ни да приближаваме с викове. Баба тичаше пред всички ни и също викаше, а Агата скочи от тротоара на паважа, отначало близо до бордюра, после по средата на улицата и един внезапен автомобил, който никой не бе забелязал, изригна скърцането на спирачките, рогът изрева и Агата, която не го забеляза, се залута, и Баба я настигна, отблъсна я настрани, а колата с фантастичната си сила и енергия избра нея от всички нас и блъсна нашата чудесна, електрическа, произведена от Гуидо Фанточини мечта, точно както прекрачваше във въздуха, ръцете й протегнати да предпазят, сякаш в безмълвен протест, опитвайки се да реши какво да каже на бруталната машина, и тя се претърколи няколко пъти и се просна в страни, а колата се разтресе от удрянето на спирачките и аз видях Агата, невредима, отвъд Баба, а Баба сякаш още продължаваше да се премята и премята, отхвърлена на петдесет метра, за да рикошира и се разбие и всички ние, замръзнали в редица посред улицата с един единствен вик, изтръгнал се от гърлата ни в един и същ несправедлив миг.
После тишината и само Агата, лежаща невредима на асфалта, готова да се разплаче.
Не помръдвахме, застинали на прага на смъртта, страхуващи се да понечим в която и да е посока, страхуващи се да отидем да видим какво лежеше между колата и Агата, после аз се разревах и се замолихме в себе си и татко стоеше над нас: О, не, не- нареждахме ние,- не,о, не, господи, не, не…
Агата вдигна покрусеното си лице и това бе лицето на човек, който е предвиждал гибелта и е останал да живее само за да види, а сега повече не искаше да гледа и да живее. Докато я гледахме, тя обърна втренчени очи към захвърленото тяло на жената и сълзи бликнаха от очите й. Тя затвори очи, закри ги с ръце и отпусна глава в един вечен плач…
Направих една крачка, после още една и още пет по-бързи крачки и стигнах до сестра ми, главата й беше дълбоко заровена и хлипането й излизаше от място тъй дълбоко в нея, че се уплаших, че никога вече няма да мога да я намеря, че тя никога вече няма да успее да излезе, колкото и да надничах, обещавах, заплашвах или просто говорех. И малкото, което дочувахме от Агата, заровена там в собствената си мъка, бе безконечното повтаряне, оплакване, ранено, убедено в старата позната заплаха, вече съвсем ясна и дошла тук, за да остане навеки.
-…нали ви казвах…казвах ви…лъжи…лъжи…лъжци…само лъжи…като другата…другата…също като…също…също като другата…другата…другата…!
Бях коленичил и я прегърнах с две ръце, опитвайки се да събера поне нея- макар че тя не бе разбита по начин, който да видиш, а само усещаш- защото знаех, че няма смисъл да отидем при Баба, вече нямаше никакъв смисъл, затова аз само докосвах Агата, прегърнах я и заплаках, а татко дойде, спря над нас, после коленичи до мен и бяхме като на молитва посред улицата и слава богу не минаваха никакви коли и аз попитах, разхълцан:
-Другата какво, Агата, коя другата?
Агата изригна две думи:
-Другата смърт!
-Мама ли?
-О, да, мама- ридаеше тя, разтреперана и свита като бебе.- О, мама, мама, мъртва, а сега и Баба мъртва, тя винаги, винаги обещаваше да обича, да обича, обещаваше да бъде различна, обещаваше, обещаваше, а сега ч погледни, погледни. Мразя я, и мама мразя, мразя я, мразя ги!
-Разбира се- обади се някакъв глас.- Това е съвсем естествено. Колко глупаво от моя страна да не забележа, да не го разбера досега.
И гласът бе толкова познат, че потръпнахме.
Скочихме.
Агата стисна очи, после ги отвори широко, запримига и се надигна, втренчена нататък.
-Толкова глупаво от моя страна- каза Баба, стъпвайки в кръга на нашите молитви и нашето бъдеще.
-Бабо!
И тя стоеше там, извисявайки се над всички ни, в този миг на плач и мъка коленичили на земята. Само я гледахме втренчени и с невярващи очи.
-Ти си мъртва!- извика Агата.- Автомобилът…
-…ме блъсна- рече спокойно Баба.- Да. И така ме преметна във въздуха и ме тръшна, че за няколко мига веригите в мен получиха остро сътресение. Можех дори да се уплаша от изключване, ако страх е точната дума. Но после седнах, разтърсих се и няколкото молекули, отклонили се от траекториите си, се намагнетизираха отново и се върнаха на предишното си положение и ето ме сега пред вас, едно еластично създание, нещо съвсем нечупливо.
-Помислих, че си …- каза Агата.
-И съвсем естествено- рече Баба.- Искам да кажа, че всеки друг, блъсна и преметнат по такъв начин, би било естествено. Но не и с мен, мила моя Агата. Сега разбирам защо толкова се страхуваше и не искаше да ми вярваш. Ти не си знаела. А досега не бях доказвала своята способност да се възраждам. Ама че глупаво от моя страна- да не ми хрумне да ти покажа. Само един момент!-Някъде в главата й, в тялото, в съществото й, тя включи някакви невидими ленти и те възвърнаха някаква стара информация. Тя кимна.- Да, ето. Книга за отглеждане на деца, осмивана преди години от много хора, защото жената, написала тази книга, казва като последен съвет към родителите: “Каквото и да правите, не умирайте. Децата никога няма да ви го простят.”
-Няма да простят- повтори тихо някой от нас.
-Защото как могат да разберат децата, ако вие си отидете просто тъй и никога вече не се върнете, без никакво извинение, без никакво оправдание, без да оставите поне една бележка, без нищо.
-Не могат, наистина- казах аз.
-И понеже- продължи Баба. Коленичейки до нас пред Агата, която сега седеше с нови сълзи, препълнили очите й, но различни сълзи, не сълзи, които давят, а сълзи, които измиват.- И понеже майка ви е избягала в смъртта, как можете да вярвате на някого? Ако всеки си отива така и изобщо изчезне, на кого можеш после да вярваш? И когато аз дойдох, от части мъдра, от части невежа, трябваше да разбера защо не искаше да ме приемеш, но не знаех. Защото съвсем просто и честно казано, ти се страхуваше, че може да не остана, че съм лъгала, че също съм уязвима. А две жертви, две смърти са премного за една година. Но сега разбираш ли, Абигейл?
-Агата!- несъзнателно я поправи сестра ни.
-Разбираш ли, че аз винаги, винаги ще бъда тук?
-О, да- възкликна Агата и избухна в солиден плач, към който се присъединихме всички, скупчени заедно, а колите спираха и се строяваха край нас, за да видят колко души са ранени и колко са се спасили.