Но най-странното, прекрасно и красиво нещо бе начинът, по който тя изцяло отделяше внимание на всеки от нас.
Тя слушаше, наистина слушаше всичко, което говорехме, знаеше и помнеше всяка сричка, дума, изречение, препинателен знак, мисъл или щура идея. Знаехме, че всичките ни дни са съхранени в нея и че всеки път, когато ни се доще да разберем какво сме казали в X часа и X минути през следобеда X , тя просто ще определи този X и с дружеска бързина ще ни поднесе случката X под формата на забавна ария, например, ако тъй ни хрумнеше.
Понякога се надумвахме да я изпитваме. Един ден в разгара на някакъв разгорещен спор за нищо аз млъкнах. Загледах изпитателно Баба и попитах:
-Какво казах току-що?
-Ами-и-и…
-Хайде, повтори го, де!
-Струва ми се…Тя претършува торбичката си.- Да, ето го.- Измъкна го чак от дъното и ми го подаде:- Виж ти! Китайски песметчета-късметчета! Току-що опечени, парят-парят! Разчупи ги!
Щях да се изгоря, като го взех. Разчупих песметчето, развих топлото книжно масурче и прочетох:
-“Шампион на велосипед в целия Запад! Какво казах току-що? Хайде, повтори го, де!”
Челюстта ми увисна.
-Как го правиш тоя номер?
-Имаме си наши малки тайни. Единствените китайски песметчета-късметчета, които предсказват Най-близкото минало. Вземи си пак! Искаш ли друго?
Строших другата черупка и прочетох:
-“Как го правиш тоя номер?”
Налапах хартийката и парещото песметче и задъвках, докато вървяхме.
-Е?
-Страшна готвачка си!- казах аз.
Разсмяхме се и се втурнахме да тичаме.
Имаше и още едно прекрасно нещо.
Тя издържаше.
Никога не побеждаваше, никога не спечелваше състезание, но търчеше заедно с нас, от което на едно момче не му пука много. Стига да не видиш момичето пред себе си или точно до тебе, тогава вече това не можеше да го понесеш. Виж, когато едно момиче е на две-три крачки след теб, това вече е почтително разстояние и се позволява.
И тъй, направихме с Баба едно голямо надбягване, като взимахме по цяла миля в минута и естествено а з водех.
Но сега да ви кажа най-хубавото за Баба.
Нямаше въобще да узная, ако Тимоти не я бе снимал. По-късно и аз бях направил някои снимки и ги сравних.
Когато видях готовите снимки, направени в нашата тъмна стаичка, пратих и Агата, въпреки нежеланието й, да снима за трети път Баба, и то без да забележи.
Тогава прибрах трите снимки, за да запазя тайната за себе си. Никога не казах на Тимоти и Агата какво съм открил. Не ми се щеше да издавам.
Но когато наредих снимките в стаята си, ето какво си помислих и казах:
Баба н а всяка снимка изглежда различна!
-Различна ли?- попитах се.
-Абсолютно. Чакай само един мом…
Пренаредих снимките.
-Ех н а тази снимка Баба е близо до Агата. И на нея Баба прилича на …Агата!
А н а тази, където е позирала на Тимоти, тя изглежда като Тимоти!
И на последната, свети боже! Тук тя вървеше редом с мен и изглежда грозновата като мен!
Седнах потресен. Снимките се разпиляха на пода.
Прегърбих се над тях, почнах пак да ги сравнявам, пренареждам и обръщам от всички страни. Да. Пак, боже господи, пак същото!
О, тази гениална Баба!
О, тези човекотворни хора на Фанточини!
От умно по-умно, от човешко по-човешко, с такава безгранична топлота и обич…
Станах безмълвно, слязох по стълбите и заварих Агата и Баба да стоят заедно в стаята, занимавайки с е с алгебра в едно почти спокойно общение. Или поне не се водеше открита борба. Баба още изчакваше Агата да омекне. И никой не знаеше през к ой ден и коя ли година щеше да стане и как да стане по-бързо.
При влизането ми в стаята Баба се обърна. Наблюдавах внимателно лицето й, докато то ме разпознаваше. В очите й сякаш леко се прояви симпатично мастило. Не разцъфтя ли внезапно под прозирната кожа на бузите и устните й ярката тънка нишка кръв или каквато там течност бяха сложили там да пулсира и бие в човекоподобните форми? Аз съм малко червендалест. Не се ли покри Баба с моя тен при влизането ми? А очите й? Когато гледаха Агата-Абигейл-Алгернон да пише, не ставаха ли сини по-скоро с нейния цвят, отколкото с моя, който е по-тъмен?
И което е още по-важно- в момента, когато ме заприказва с “Добър вечер” и “Как са домашните, момчето ми?” и други такива, не се ли поразместиха изкусно под плътта костите на лицето й, за да приемат някаква нова расова конструкция?
Иначе погледнато, в нашето семейство има три типа, Агата беше с дългите конски кости на малко английско момиче, което щеше да гони лисици като порасне; татковия конски поглед, пръхтене и конструкция на скелета. Черепът и зъбите й са чисто английски или поне толкова чисто, колкото позволява оплетената история на острова.
Тимоти е по-друг. Той носи нещо италианско по майчина линия от преди едно поколение, беше с дребни кост и очи, които един ден ще има да изгарят дамите.
Колкото до мен, аз съм славянски тип и това може да се установи по бащина линия от прабаба ми, която е дошла от Виена и е донесла издадените скули и хлътналите слепоочия, носът и бе тъй разположен, че напомня хората от степите, нос, който диша повече по татарски, отколкото по шотландски, както би могло да се предположи от фамилното име Тартан.
Тъй че разбирате защо ми е толкова интересно да наблюдавам Баба и да се опитвам да доловя как се променя като говори с Агата, как тогава се разместват линиите на челюстите й към конски, или пък като говори с Тимоти, например, тя става деликатна като флорентински гарван, плавно запратен във въздуха, или пък като говореше с мен, скритите тайни вещества се претопявах тъй, че тя ми заприличваше на Екатерина Велика.
Никога няма да узная как хората на Фанточини са постигнали тази изключителна и неуловима трансформация, нито пък ще попитам или ще поискам да разбера. Достатъчно е , че при всяко леко движение, когато се обръща нанякъде или втренчва поглед, нейните тайни части, елементи, подпорите н а носа, изваяната брадичка и восъчно-лоеният пластичен метал бяха постоянно затоплени от обич и винаги с обич откликваха. Нейната маска не беше просто маска, а отделно лице за всеки от нас във всеки отделен миг. И когато прекосяваше стаята и докоснеше едното дете, през това време под кожата й се извършваха удивителни преливания; наближеше ли другото дете, тя се превръщаше в истинска майка именно на това дете, нагаждайки се към него чрез сраженията на собствените си фини кости.
А когато сме и тримата едновременно заедно? Тогава промените са удивително гъвкави, мънички и тайнствени. За едно по-голямо момче като мен нямаше нищо по-интересно от това да долавям, забелязвам и съхранявам тези промени и това страхотно ме увличаше и просто изпадах във възторг и обожание.
Никога не пожелах да надникна зад кулисите на вълшебника. Достатъчно бе, че илюзията вършеше работа. Стигаше, че химическият резултат бе обичта. Достатъчно бе, че бузите й са излъскани до удачния цвят, очите й искряха от светлина и ръцете се разтваряха да ни приютят и приласкаят…
Всички нас, с изключение на Агата, която се съпротивляваше до последния миг.
-Агамемнон…
Това се бе превърнало в добродушна игра. Дори Агата вече н е се впрягаше, не се преструваше, че се засяга. Това й даваше приятното чувство за превъзходство над тази по общо мнение превъзхождаща машина.
-Агамемнон, я!- изсумтя Агата. – Ти си т…
-Тъпачка?- предположи Баба.
-Не съм го казала аз.
-Но поне го помисли, мила моя Агонистис Агата…Аз имам много недостатъци и един от тях е, че бъркам имената. Ето на, Том много често се превръща в Тим, а Тимоти спокойно може да стане Тобиъс или Тимулти, например.
Агата се разсмя. И това накара Баба да направи една от редките си грешки. Тя неволно протегна ръка да потупа Агата по рамото. Тогава Агата-Абигейл-Алиса скочи.
Агата-Агамемнон-Алкибиадес-Алегра-Александра-Алисън избяга бързо от стаята.
-Подозирах- каза Тимоти по-късно, - че тя почва да харесва Баба.
-Дрън-дрън!
-Откъде си изровил такива думи като “Дрън-дрън”?
-Снощи Баба ми чете малко Дикенс: “Дтън-дрън”, “Глупости”, “Мътните да го вземат”, “По дяволите” и други. Много си умен за възрастта си, Тим.
-По дяволите, умен! Съвсем очевидно е, че колкото повече Агата почва да харесва Баба, толкова повече се намразва за това, че я харесва и толкова повече почва да се страхува от цялата работа и в края на краищата още повече намразва Баба.
-Може ли някой да обича някого толкова, че да го намрази?
-Разбира се, глупчо.
-Защото се разкриваш повече ли? Предполагам, че намразваш хората, когато те карат да се чувстваш оголен, искам да кажа, като ти изваждат открито недостатъците. Но пък така трябва да се играе играта. Иска да кажа, че не може просто да обичаш хората, Ти трябва да ги ОБИЧАШ с удивителни знаци.
-Ти самият си прекалено умен за такъв тъп човек като теб- каза Тим.
-Хиляди благодарности.
Отидох да погледам как Баба лавираше гъвкаво в сраженията с “Какво е нейното име?”, водени с находчива тактика.
Какви вечери имаше само в нашата къща!
По дяволите, не само вечери, ни и какви обеди, какво закуски!
Винаги нещо ново и мъдро и същевременно някак старо и познато. Никога не ни питаха, защото ако питаш децата какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще им се поднесе, те веднага отхвърлят предложението. Всички родители го знаят. И затова непрекъснато се води една подмолна война, която ежедневно трябва да се спечелва. А Баба знаеше как да печели без да изглежда триумфираща.
-Ето ви Загадъчна закуска номер девет- ще каже тя, сервирайки.- Съвършено отвратителна, изобщо не си струва труда да се занимавате с нея, чак ми се повдигаше, докато я приготвях!
И макар че се чудехме как може да му се повръща на един робот, едва чакахме да ометем всичко.