С годините
далечни спомени
започнаха
със плахи стъпки
да се връщат.
Морето вече
беше водна шир
безкрайна,
а вятъра -
ефирни пръсти,
дето милват
по лицето...
Целувката
е огън,
а смъртта
отново плаши.
Звездите
първо се превръщат
в огнени
стихии,
арени,
на които
мерят сили
енергии
колосални;
по-късно
стават светлинки
на небосклона
във прохладна
лятна вечер...
А лятото -
то само
се изплъзва.
И скоро спомените
носят вече само болка.
Съзнанието,
коет осъзнава, че
се намира
нейде сред безкрая,
реши да търси пътища
към свойто лято...

Редактирано от Lazy на 22.01.01 09:27.