Идентифицирането го има винаги. Тъкмо затова някои книги не ти харесват. Защото ти е фалшиво или глупаво или ...(там както е в твоя случай). Идентифициране наричам необходимото условие за да се потопиш в атмосферата. Проблема е че обикновенно читателя губи своята индивидуалност докато чете. Така че понякога се оставяш да ти промиват мозъка с лъжи които ти неможеш да схванеш (Гоа, как беше това за женската военна фантастика) И тъкмо тук е ключовия момент на моето възражение. Любими книги са обикновенно тези които са ни научили на нещо, и винаги това е временно явление. Сега ти "чупи главата" - утре си пораснал и ти е останал хубав спомен, но никога няма да е като първия път. Това че автора умее да те омагьоса е важно условие за една добра книга, но чуждите мисли които ти идват при това идентифициране са това което те променя. Т.е не усещането че "този мисли като мен" е това което ти е интересно, а новото което може да те научи този, който не мисли като теб.
Всъщност възражението ми е пъна каша. Естествено на теб може да ти харесва каквото си искаш. Просто необходимото условие за да прочетеш една история, не може да се оповестява като главно предимство.

Ох.

Нека дам един пример: В първия брой на ФЕП (май) беше побликуван разказът "Мистър Костело Герой". През цялото време ми се искаше да викам от тъпите мисли които автора ми внишаваше като мои. При това той го правеше явно съвсем умишлено и аз харесвам този разказ. (Геройя беше тъп, а е много болезнено да съзнаваш, че алтер егото ти е тъпак)

Друг пример: Стивън Кинг. Пише много добре и аз нямам никакви пречки да се идентифицирам с героите му. Не ми харесва, че не научавам нищо от това.