Моля за извинение, животът ме отплесна малко. Ще опитам накратко тук, а ако случайно някой ми се разсърди или се настрои за дискусия, може да се разпрострем в нова тема (която никога няма да изчерпим дефинитивно, опитът го доказва).
Една от премълчаваните особености е структурата на времето във фантастиката и mainstream-а ("сериозната", "истинската" и т.н. литература). Няма да засягам ужасния въпрос за обективното, обективно-субективното или чисто субективното съществуване на времето, нито пък въпроса що е то време, иначе няма да ни стигне времето. Да допуснем, че имаме някаква интуитивна представа за него. В огромната част от произведенията на "тежката" литература времето е плоско. Ей сегичка ще обясня - обикновено проблемът за непредвидимите промени или се заобикаля елегантно, или бъдещето имплицитно се представя като просто продължение на настоящето, или този неразделен компонент на човешкото битие направо се загърбва. Нарочно пресилвам, за да подчертая разликата. Фантастиката поначало разглежда времето (пак натъртвам - предимно човешкото време) от гледната точка на бъдещето и почти винаги се занимава с моделиране на състояния, различаващи се от настоящите. Тоест фантастите никога не се плашат от прогнози, дори да не са социални или технологически, а само морални или психологически. Не ги стряска осъзнаването на факта, че прогнозирането е почти безнадеждно занимание. Иначе казано, във фантастиката структурата на субективното време - на писателя и читателя - по подразбиране е далеч по-сложна и пълна от тази в mainstream литературата. И далеч по-точно отговаря на действителната социална структура на времето. Егати парадокса - в този аспект фантастиката е по-реалистична от повечето видове "реализъм".
Това важи и за малко по-друг неин аспект - промените са неизбежни, но фантастите обикновено не ги възприемат като катастрофа, трагедия, край на света (личния или общочовешкия), крах на ценностите и т.п. А това, уви, е характерно за мнозина "сериозни" писатели и техните герои. Е, кой е по-добрият творец в случая - този, който се мъчи да си представи възможното и да го сравни с невероятното, или онзи, който предпочита да си затваря очите с мантрата "може пък да ни се размине"?
Засега спирам с леката вулгаризация на проблема, защото наистина става малко off началната тема.