Специално за теб... от същият извор


Нито един-единствен човек, и най-примитивният негър, дори и идиотът, не е така приятно опростен, че същината му да може да се обясни като събираемо само от два или три главни елемента; а една толкова разслоена душевност, както при Хари, да се обяснява с наивното делене на вълк и човек, е безнадеждно детински опит. Неговият живот (както всеки човешки живот) не се колебае просто между два полюса, примерно нагон и дух или светец и развратник, а трепти между хиляди, между безброй полюсни двойки.

Не бива да ни удивлява това, че един много образован и умен човек като Хари може да се смята за степен вълК и да вярва, че богатият и усложнен образ на неговия живот би могъл да се подчини на толкова проста, груба и примитивна формула. Човекът не е способен да мисли до високи предели, и най-интелигентният и образован човек постоянно вижда света и себе си през очилата на твърде наивни, опростяващи и измамни формули - най-често обаче себе си самия! Защото, както изглежда, за всички хора това е една вродена и действаща напълно безусловно потребност - индивидът да си представи своето "аз" като единствено. Колкото и често, колкото и тежко да бива разтърсвана тази заблуда, тя неспирно се съвзема отново. Съдията, който седи срещу убиеца и го гледа в очите, в един миг чува престъпника да говори със собствения му (на съдията) глас и открива в себе си, в своята душа, всички негови подбуди, способности, възможности, но още в следния миг той отново представлява единство, отново е съдия, бързо се прибира в черупката на въображаемото си "аз", изпълнява дълга си и осъжда убиеца на смърт. И ако в особено надарените и деликатно устроени души се мерне предусещане за тяхната многослойност и разчлененост, ако те, както всеки гений, разнищят илюзията за единството на личността и почувстват, че са създадени от много дялове, че са сноп от много "аз", то ще е потребно само да изговорят това, и мнозинството веднага ще ги затвори, ще повика на помощ науката, ще установи шизофрения и ще пази човечеството да не би от устата на тези нещастници да чуе зов на истината. Е, защо и тук да се пилеят думи, защо да се изричат известни неща, които за всеки мислещ се разбират от само себе си, но въпреки това е необичайно да се изговорят? И следователно, ако сега някой човек пристъпва към това да разтегне въображаемото единство на своето "аз" до двойственост, то той вече е почти гений, във всеки случай обаче едно рядко и интересно изключение. В действителност никое "аз", дори най-наивното, не представлява единство, а крайно многообразен свят, малко звездно небе, хаос от форми, от степени и състояния, от наследствености и възможности. Че всеки индивид се стреми да разглежда този хаос като единство и говори за своето "аз", сякаш то е просто, здраво оформено и ясно очертано явление, тази заблуда, присъща на всеки човек (и на най-издигнатия), изглежда, е необходимост, изискване на живота, каквито са дишането и храненето.

Заблуждението почива върху едно просто пренасяне. Като тяло всеки човек представлява единство, като душа - никой. Също и поезията, дори и най-изтънчената, по традиция неизменно борави с видимо цялостни лица. От досегашното поетическо творчество специалистите, познавачите ценят най-високо драмата, и с право, защото тя предлага (или би предложила) най-голяма възможност за изобразяване на Аза като множество, ако не противоречи на грубото разглеждане, според което всяко отделно лице от една драма, тъй като то неминуемо съществува в неповторимо, единно и затворено тяло, измамно ни се представя като единство. Затова и наивната естетика цени най-високо така наречената драма на характери, в която всяка фигура наистина се явява като ярко и съвсем обособено единство. Само отдалеч и едва-едва у единици просветва догадката, че всичко това е може би евтина повърхностна естетика и че грешим, когато по отношение на нашите големи драматурзи прилагаме, без да ни е присъщо, а просто втълпено от приказки, чудесното понятие за красотата на античността, която навред, изхождайки от видимото тяло, е открила, строго погледнато, и фикцията за Аза, за личността. В поезията на древна Индия това понятие е съвсем непознато. Героите от индийските епоси не са лица, а кълба от личности, инкарнационни редове. А и в нашия модерен свят има поетични творби, в които под воала на играта на лица и характери, едва ли напълно съзнателно, авторът се опитва да представи множество от души. Който иска да открие това, трябва да се реши веднъж да не разглежда образите в подобна поезия като отделни същества, а като части, страни, различни аспекти на едно висше единство (според мен на душата на поета). Примерно, който изследва по този начин "Фауст", за него от Фауст, Мефистофел и Вагнер и всички други ще се получи единство, едно свръхлице; и едва в тази по-висша цялост, а не в отделните фигури се загатва нещо от истинската същност на душата. Когато Фауст изрича словата, които учителите толкова прославят, а филистерите им се удивляват с трепет: "Живеят две души във мойта гръд", той забравя Мефистофел и цял куп други души, които също носи в гръдта си. И нашият степен вълк вярва, че има в себе си две души (човек и вълк), и от тях усеща гърдите си зле притеснени. Гръдта, тялото винаги е единно, но душите, които живеят в него, не са две или пет, а безброй, човекът е луковица със стотици люспи, тъкан от много нишки.


"Only those who risk going too far, can possibly find out how far one can go...." - T. S. Eliot