Марко стоеше на палубата, опрян на ниския дървен парапет, и се взираше в морската шир. Денят беше ясен и той се надяваше скоро да зърне родната си Венеция. Попътният вятър, който помагаше на измъчените гребци, беше утихнал и сега се чуваше само монотонният тътен на барабана и виковете на кормчията. Ритмичното пляскане на веслата тласкаше галерата напред и венецианският младеж със свито сърце наблюдаваше как далечният бряг бавно пълзи покрай тях. Барабанът притихна, а галерата постепенно забави ход. Марко се обърна и видя капитана.
- Ще Ви сваля тук. Не мога да вляза в пристанището.
Младежът погледна изненадано стария морски вълк:
- Но уговорката ни беше да ме откарате до Венеция!
- По-близо не може. Ако господарят ми разбере, че съм изложил собствеността му на риск, ще свърша прикован на пейката на гребците. Пиза и Венеция са във война, забравихте ли?
- Ще Ви се плати щедро.
- Не Ви искам парите. Нямате избор – ще се качите в лодката и гребците ще Ви откарват до брега или ще трябва да Ви изхвърля през борда. Не знам кой сте и не искам неприятности. Искам само да закарам галерата си цяла до Пиза!
Марко прокле наум странното чувство за хумор на вуйчо си, доджът Дандоло. Само на него можеше да му хрумне да го качи на пизанска галера! Огледа се наоколо и прецени шансовете си. Беше въоръжен и можеше да се справи с капитана, но останалите членове на екипажа бързо щяха да му видят сметката. В него проговори инстинкът на потомствен търговец:
- Добре, капитане! Но ще Ви платя наполовина.
- Вие искате да ме ограбите! Тръгнах от Константинопол без товар само заради Вас! Три четвърти!
Марко се развесели. Капитанът не беше вчерашен.
- Две трети и повече няма да се пазарим. – младежът постави ръка върху дръжката на сабята си и погледна човека срещу себе си право в очите.
- Добре. Качвайте се в лодката и ми се махайте от очите! И да знаете, че това си е пладнешки обир!
Докато седеше в малката гребна лодка, венецианецът погледна доволно кесията на пояса си. После настроението му се развали – доджът щеше да разбере, че е спестил от сделката с капитана. Прорческите дарби на вуйчо му не можеха да проникват дълбоко в неизвестното бъдеще, но когато въпросът опреше до злато, Енрико Дандоло беше безпогрешен. Парите щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли – в хазната. Лодката плавно спря на каменистия бряг. Марко скочи от нея и тръгна на север, по посока към града. Трябваше да излезе на пътя, а оттам вече беше лесно. До мръкване щеше да стигне в двореца на доджа.

- Господарю Раниери! Доджът нареди веднага да се явите в кабинета му.
Марко се опитваше да изтупа прахоляка от дрехите си. Пътят, водещ към Венеция, се оказа доста по-далеч от брега, отколкото си беше представял. Когато най-сетне успя да спре една каруца, натоварена с просо за продан на градския пазар, собственикът и го накара да се покачи върху прашните чували. Не беше удобно пътуване, но все пак стигна преди да падне мрак и сега мечтаеше за меко легло и дълга почивка.
- И аз се радвам да те видя, Пиетро! И не ме наричай господарю Раниери. Предай на скъпия ми вуйчо, че отивам да се преоблека и идвам.
- Думите на доджа бяха “Веднага, щом се появи в двореца!”, господарю Раниери.
Марко тръгна с унило изражение:
- Добре, Пиетро, да вървим.
Докато вървяха по тесните коридори, Марко си напомняше, че вуйчо му няма за какво да го кори – беше изпълнил задачата и свитъкът бе у него. Но това му носеше твърде малко успокоение - доджът всяваше страх в душите на хората около себе си. Преди родителите му да починат, Марко го беше виждал само няколко пъти. После, когато се премести в имението Дандоло, момчето се опитваше да избягва компанията му. Това не беше много трудно – като повечето богати венецианци, Енрико беше търговец и често пътуваше, а докато беше във Венеция, бе зает със своите тайнствени дела. Когато старият додж почина, съветът на четирдесетте търговски фамилии избра Дандоло на негово място и Марко се премести заедно с него в двореца.
Петър вървеше с бърза крачка по студения коридор. После рязко спря и разсеяният Марко едва не се блъсна в него.
- Трябва да влезете сам, господарю Раниери. Доджът Ви очаква.
Марко отвори вратата и се спря нерешително на прага. Извади свитъка, скрит в пришит от вътрешната страна на пояса му кожен калъф. В кабинета на доджа беше светло – всички свещници по каменните стени бяха запалени, а в огнището горяха няколко дъбови цепеници. Защо ли му беше на доджа огън посред лято? Марко не откри очевиден отговор и мислите му се отклониха в друга посока. Вуйчо му седеше зад масивно писалище от тъмно дърво.
- Приближи се, Марко.
Младият мъж долови неувереност в гласа на доджа и потрепери. Това ли беше непоклатимият като скала Енрико Дандоло, когото Марко бе уважавал и от когото се беше страхувал през целия си живот? Нямаше я гордата осанка на властния мъж. Марко видя пред себе си прегърбен сляп старец, съкрушен от тежестта на почти вековния си живот.
- На малцина е дадено да знаят часа на смъртта си и аз съм сред тях. Не ми остава много.
Марко усети ледена тръпка по гърба си.
- О, не мисли, че ще зарадвам враговете си веднага. Трябва да свърша още няколко важни неща, преди да напусна този свят. Но смъртта вече настоява за своето и става все по-трудно да я държа на страна. Затова слушай внимателно. Ще ти разкажа нещо, което ще промени представите ти за реалността.
Доджът повдигна клепачи и Марко се почувства пронизан от мътната белота на слепите очи, сякаш проникващи през тялото му и излагащи душата му на показ. Енрико беше успял да прикове вниманието му към себе си и сега младежът слушаше с притаен дъх.
- Светът не винаги е бил такъв, какъвто го познаваш. В началото, след самото сътворение, на земята нямало магия. Бог я скрил далеч от хората, заключил я в небесните си палати. Така създал равновесие, което просъществувало дълго - земната простота срещу небесното вълшебство. Но нищо не е вечно. Божественият ред бил поставен на изпитание. От друг свят дошли нашественици. Техните армии донесли войни и разрушения, глад и болести. Но не това било най-страшното. Те били вълшебни същества, родени в изтъкан от магия свят. Могъщите им заклинания разтърсили самата тъкан на мирозданието. Но властта на пришълците не траял дълго. Жадната за вълшебство земя бавно изсмуквала магията им. Когато чужденците осъзнали това, им били останали съвсем малко сили, само колкото да се върнат в своя свят и да затворят след себе си прорива, който били създали. Заминали си, за да не се върнат никога вече. Но оставили след себе си тежко наследство. Светът бил пропит с магия, по опустошените земи хората намирали странни свитъци, изписани с непонятни символи. И както никога преди, започнали да се раждат деца, надарени с магически способности. Но всеки път, когато магьосник направел заклинание, мъничко парченце от тъканта на света отлитало в небитието, унищожено от сблъсъка между силите на земята и небето. С времето магията намаляла, а равновесието се възстановило. В наши дни истинските магьосници са малко, а силите им не могат да се мерят с тези на древните им предци.
Марко не вярваше на ушите си. Всичко звучеше толкова невероятно, че ако не излизаше от устата на стария додж, младежът с лека ръка щеше да го обяви за бълнуване на луд. Дандоло продължи с монотонен глас:
- Но на хоризонта се задава страшна буря. Омагьосаните стени на Константинопол са последното място на света, където древната магия е останала непокътната от времето. И сега един човек се опитва да я използва, за да отвори небесните палати. Ако успее да съчетае силите на небето и земята в едно, ще стане толкова могъщ, че ще може да предизвика на двубой самия Творец. Но разтворят ли се дверите небесни, нашият свят ще изчезне без следа. Не мога да допусна това да се случи, a съм твърде слаб, за да му се противопоставя сам. Свитъкът, който носиш, съдържа последното могъщо заклинание. Само то може да спре безумеца. Това е единствената ни надежда. Но има още една пречка – свитъкът е написан на езика на пришълците. Малко са хората, които го владеят. Ти си този, който ще доведе във Венеция един от тях.
Доджът се изправи. От умората му не бе останала и следа. Заобиколи пипнешком писалището и се доближи до Марко. В лявата си ръка държеше запечатан с восъчен печат плик.
- Още днес заминаваш за Кайро. Това е писмо до султан Ал Адил. С него те упълномощявам да говориш от мое име. Ще ти трябва и преводач. Справяш се добре с латинския и гръцкия, но в Египет няма да ти помогнат. Пиетро ще дойде с теб.
Марко въздъхна тежко. Дългоочакваната почивка се превърна в недостижим мираж. Но нямаше избор – тежко на онзи, който дръзнеше да се противопостави на Енрико Дандоло. Все пак се осмели да попита:
- Какво ще правя в Египет?
Доджът мрачно отвърна:
- Трябва да се върнеш с две неща. Първото е търговско съглашение със султана, а второто – Дандоло спря за момент и преглътна сухо - най-голямата му дъщеря, Фатима. Тя е единственият човек, който може да ни помогне да разчетем свитъка.
Погледът на Марко се спря върху плика, който вуйчо му държеше в ръцете си. Жълтеникавата хартия беше запечатана с печата на венецианския додж. Той се поставяше само върху официални документи. Ако писмото беше единственото му съдържание, пликът щеше да носи печата на семейство Дандоло.
- Не ми казахте всичко! В този плик има още нещо.
- Пиетро трябваше да ти обясни подробностите по-късно, но щом си се досетил за това, ще ти разкрия целия план. Вътре има официално предложение за женитба между единствения племенник на венецианския додж и най-голямата дъщеря на султана. С този брак трябва да бъде скрепен договорът между двете страни. А сега ми дай свитъка. Нека амулетът против заклинания остане у теб, може да ти потрябва. На писалището има кесия със сто златни дуката. Вземи я и тръгвай.
Доджът издърпа свитъка от отмалелите му ръце и му подаде плика.
- Марко, това е единственият начин да доведем Фатима тук. Всеки от нас трябва да направи своите жертви.
Младежът взе кесията, обърна се и с бавни стъпки излезе от кабинета. Амулетът, с чиято помощ беше откраднал свитъка, пареше на врата му, но дори и той не можеше да го спаси от това, което му предстоеше. В мислите му дори наближаващият апокалипсис не изглеждаше толкова страшен, колкото надвисналите над главата му брачни окови.

*******************************

Дворцовият магьосник Вергилий беше ядосан не на шега. Цели десет години се бе мъчил да преведе тайнствения свитък, а сега онзи палячо Дандоло го беше измъкнал изпод носа му. Едно беше сигурно – доджът знаеше нещо, което убягваше от погледа на Вергилий. Черната мантия на магьосника се носеше след него, докато той почти тичаше по коридорите на двореца на Василевса. Свитъкът не беше толкова важен за плановете му, но само мисълта, че старецът го беше надхитрил, беше достатъчна, за да го вбеси. Вергилий не можеше да си позволи да рискува. Трябваше да ускори плановете си. Но подготовката на могъщото заклинание отнемаше време. Моментът за действие още не беше дошъл.
Вергилий все по-рядко срещаше някого по пътя си. Беше навлязъл в едно от изоставените крила на двореца. Там рядко стъпваше човешки крак. Дори слугите го избягваха. Носеха се слухове, че го обитават призраците на всички умрели от насилствена смърт императори. Магьосникът спря и се огледа наоколо. Коридорът както винаги беше безлюден. Понякога дори няколко дребни заклинанийца вършеха по-добра работа и от най-могъщата магия. Призраците бяха плод на безобидна илюзия, създадена от Вергилий, за да държи на страна любопитните погледи. Той свали от стената златотъкан гоблен. После извади кинжала си и го вкара в цепнатината между два камъка. Стисна дръжката и я разклати. Единият камък се размести. Магьосникът прибра кинжала си и подхвана внимателно камъка. Когато го свали от мястото му, се разкри малък тайник в стената. Вергилий бръкна с ръка и извади отвътре навит на руло свитък. После нагласи камъка и гоблена обратно на местата им.
Когато магьосникът влезе в общото помещение в дворцовите казарми, Антоний седеше и се наливаше с евтино вино. Вергилий се приближи към него:
- Кажи на войниците си да ни оставят насаме. Трябва да поговорим.
Началникът на стражата се изправи и с пиянски глас изрева:
- Хайде, всички да се омитат оттук!
Когато и последният войник излезе, той погледна магьосника право в очите:
- Какво искаш пак, гарване?
Вергилий мълниеносно вдигна ръка и сложи дланта си на гърдите на Антоний. Той направи крачка назад, приклекна, а след това отново се изправи, този път по-уверено.
- Сега достатъчно трезвен ли си, за да поговорим?
- Казвай каквото имаш, Вергилий.
- Нека първо изясним нещо. Важи ли все още договорката ни?
- Няма да кривя душата си, магьоснико. Не ми се нравиш. Но не мога да се откажа от наградата, с която ме изкушаваш. Знай само, че ако ме излъжеш и не дадеш в ръцете ми короната на Василевса, ще изтръгна сърцето ти със зъби!
- Ще получиш каквото ти се полага. Но досега не ми помогна особено. Добре, че се погрижих да направя препис на свитъка. Трябват ми двама от най-добрите ти хора и бърза галера. Заминавам за Египет.
Антоний повдигна учудено вежди, но магьосникът продължи невъзмутимо:
- Попаднах на тайна хроника от сарацински летописец, в която мимоходом се споменава, че в семейството на египетския султан от поколение на поколение се предава тайната на древен език на заклинатели.
- Ако се наложи да отвлечеш самия султан, ще го направиш, нали? Пред нищо ли не се спираш, Вергилий?
Магьосникът не обърна внимание на иронията в гласа на мъжа срещу себе си.
- Кога можеш да уредиш галерата?
- Още тази вечер ще е готова. - началникът на стражата седна отново на дървената пейка и надигна каната с вино.
Вергилий разбра, че разговорът е приключил. Когато затвори вратата зад гърба си, се зачуди колко ли хора щяха да са доволни той да не е в двореца за известно време.

Повредата не е във Вашия телевизор!