|
Винаги съм смятала, че деца трябва да се раждат само в добрите семейства, защото децата на нещастливите родители са нещастни. Бях твърдо убедена в мнението си като дете от едно нещастно семейство, убеждавах приятели и познати а ... аз самата създадох дете, на което не мога да осигуря добро семейство.
Забременях след 3-4-месечна връзка. Не! Ще бъда честна - оставих се да забременея. В момент, в който се колебаех дали да го напусна или да остана с него се оставих да забременея.
И се омъжих за човек, който се държи студено с мен, кара ме да се чувствам самотна, необичана и нежелана. Не ме прегръща, не ме целува, не правим любов. Преди мислех, че го плаши бременността ми, но от тогава мина много време, но той няма ласка за мен.
Още преди да съм сигурна, че съм бременна започнаха проблеми с родителите му. При едно мое гостуване в дома на родителите му, майка му "културно" ме изгони като на изпращане ми каза, че ако си имам работа мога да си оставам за уикенда вкъщи и че не е нужно да се чувствам длъжна да ходя с него там, то на него му било задължение, ама на мен - не, а те имали работа и не можели да ми правят компания?!?!?!? Тогава бъдещия ми съпруг не обели нито дума. Остави ме да мигам на парцали и да се чудя допуска ли някой, че съм била там заради роднините му или че имам нужда от тяхната компания. Още тогава трябваше да си тръгна от него - Знам!, но ... подозирах, че съм бременна ...
Бременността ми беше много проблемна, изключително тежка, премина между живота и смъртта за мен и детенцето ми. И в този период свекървата дойде в болницата, за да ми натякне, че са ни дали пари за сватбата (те настояха) заради които сега няма да могат да си направят ремонт на къщата, че брата на мъжа ми е много затруднен да ползва своята собствена и колата на брат си (мъжа ми му я остави своята, защото вече разполагаше с моята) и че ми е изпратила една торба с орехи вкъщи, но сега ми носи "от нейните". Освен това ми обясни, че нейната приятелка, "която е много вещо медицинско лице" (лаборант е) я е уверила, че детето, което очаквам ще бъде албинос заради уроинфекцията, която имах. Изтърпях някак си посещението, за да не я изпращам разплакана "госпожата", но при първия ни телефонен разговор й казах, че няма да допусна да се чувствам задължена заради техните 1500лв. и че при първа възможност ще й ги върна и че отношението ми към тях не може да бъде такова, каквото е било до момента. А госпожата набрала майка ми по телефона и след като и се "оплакала от дъщеря й" я заплашила, че ако иска може да сложи край на брака ми със сина си. И това в момент, когато майка ми заедно с лекарите на АГ-то трепери всеки ден за здравето и живота на детето си и на бебето. Съпруга ми отново не зае никаква позиция. А наскоро ми каза, че не знаел на кого да вярва, на него "само му се говорело от двете страни, но не бил свидетел на нищо". В болницата нито веднъж не ми се обади нито бащата на съпруга ми, нито брат му, който преди това идваше с нас при всяко наше излизане и често се самопоканваше вкъщи. Не ми се обадиха да ме поздравят, нито да ме окуражат след раждането на детенцето. Не ме поздравиха и за прибирането ми вкъщи.
От там нещата тръгнаха зле. Нещо в душата ми закърви и все не мога да го излекувам. Прибрах се вкъщи, след седмица в интензивното, 20 дни в следродилно отделение, все още с конци. Бебето ни остана в болницата в кувиоз. Отидох със съпруга ми да ги поздравя за новогодишните празници въпреки лошото здравословно състояние, в което бях - раната ми не се затваряше, всеки ден ходих на превръзки и се молех да не се инфектира. Отидох не защото имах голямо желание, а заради някакъв морален ангажимент, който чувствах - нали са родители на мъжа ми ... Отивам там, а бащата на съпруга ми не ми говори, когато си тръгвахме се опитах да му кажа нещо, а той се обърна на другата страна и се направи, че не съм казала нищо. Съпруга ми пак не реагира по никакъв начин. Дори на скоро ми заяви, че явно има нещо за което дължа извинение на баща му щом така се е държал?!?!?!?!
През тези месеци свекърва ми ми се обаждаше често по телефона и ме държеше по 45-60 мин на телефона да ме съветва как да се храня, как да живея, как да се моля на Бога, как да си гледам детето, как да го калявам, как да го храня, как да го лекувам и поне по милион и един път ми е разказала как тя го е правила, какво са й казвали някога на нея лекарите, как е обсъждала с приятелките си моето раждане и какво са й казвали те и т.н. и т.н. и т.н. Опитах да пресичам тези лекции по всички възпитани начини, но без резултат. В деня в който и се обадих да я поканя да види внучето си ми обясни, че "трябва да забравя черния хляб". Опитах се да пресека лекцията, като й казах, че мъжа ми ме харесва слаба. Но тя ме остави безмълвна с едно "ти ще ми кажеш какво харесва МОЯ син". Казано с доста злобен и язвителен тон.
На другия ден дойде вкъщи готова да ме целува и прегръща все едно нищо не се е случило
Не приех целувките и и казах , че ме е засегнала много при телефониия ни разговор и че я моля въпреки всичко да поддържаме някакви прилични отношения заради сиина й. А тя отсече "о, не, няма да поддържаме, аз ще си отивам" и си тръгна. Отново съпруга ми не зае никаква позиция. Дори бих казала, че я защитава "тя наистина била казала нещо такова, но нямала за цел да ме обиди".
Отношението на мъжа ми към всичко това започна да ме озлобява, признавам си. Но нещата стават съвсем неконтролируеми напоследък. Според мен той се връща да живее при тях. Макар че защо да се връща, в душата си той никога не е идвал при мен. Сега започва работа при родителите си, в техния двор, в тяхната пристройка- лятна кухня. Той не живее с мен - няма неща, който да споделя и обсъжда само с мен, няма нищичко, за което да не ги информира. Казва им всичко - кой го е потърсил за работа, какво му е казал, той какво му е отговорил, какво точно трябва да свърши, колко пари ще им вземе, къде е ходил, кога е станал от сън, къде ще ходи до края на деня, с кого сме излязли на вечеря, поименно кой от приятелите му защо не е дошъл и пр. и пр. А като отиде там , те све се мотаят при него в така наречената "работилница" - майка му все нещо бърше, чисти, шета, само и само да не пропусне какво става там, а баща му носи почерпки и кафета на работника на мъжа ми и си търси теми за разговор с него.
Тази обвързаност - емоционална и финансова на 40 годишен мъж с родители ми се струва много ненормална. И не мога да се примиря с нея. Дори и да се абстрахирам от това какво е отношението на родителите му към мен и това, че имат желание "да ни разведат" пак ми се струва ненормално да си толкова обвързан с родителите си и то при положение, че вече имаш свое семейство.
А всъщност имаме ли?!...
Не знам какво да правя.
Мисля си за развод.
Казах на съпруга ми, че искам да реши дали ще живее с мен или ще остане с родителите си. Но не знам как да поставя сериозно този въпрос без да бъде поставен като условие и все пак да е ясно, че съм категорична.
Мъчно ми е за детето ми.
Че и то ще бъде дете на разведени родители.
И се чувствам виновна пред него.
|
Създадох едно нещастно дете
