Моите съболезнования!
Искрено ти завиждам за това, че можеш да напишеш тези думи. Аз загубих баба си преди 5 години (и тя бе на 89) и чувството, което тогава изпитах бе мъка, но и един вид удовлетворение за това, че тя бе изживяла живота си достойно, че почина, заобиколена от децата и внуците си (дори и аз бях до нея, въпреки че вече живеех извън България и на следващия ден трябваше да пътувам), че тя почина в леглото, което бе споделяла дълги години със съпруга си, че костите и бяха положени до тези на най-близките и. И досега, когато мисля за нея вместо мъка, изпитвам щастие и блаженство. Не мога да го обясня, но е така.
Преди няколко месеца загубих и майка си. Тя беше значително по-млада от твоята; обичах я много и споделях всичко с нея. Всички мои приятели, даже и тези в чужбина, я познаваха лично - аз бях много горда с нея. Живеехме на огромно разстояние, но говорехме по телефона всяка седмица, а след като се роди дъщеря ми почти всеки ден. Бях до нея през последните и дни; изпратих я така, както тя би искала, но и досега не мога да приема факта, че я няма. Донесох си някои от дрехите и, които са запазили парфюма и, и ми миришат "на мама", но докога? Ето, и сега ми е трудно да говоря за нея и ще спра.
Затова ти завиждам, че си се простила с майка си и можеш да си спомняш за нея. А това, което е било е било, то не може да се върне, затова си мисли за хубавите неща, които сте имали заедно и за това, че си изпратила майка си достойно, като добра дъщеря.

МониТ

Редактирано от MoniT на 12.05.04 03:47.