много боли! Аз емигрирах и 8 години не се върнах, а можех. А тва, а онва, а ново семейство, а бебе....И баба ми почина когато бях 7-ми месец бременна. Даже и на погребението не можах да отида! Ако знаеш каква болка изпитах тогава...точно заради тези неща! Чак тогава се сетих колко много писма е трябвало да и изпратя, как можех да и кажа по телефона в редките случаи когато говорех с нея, че я обичам....Цялата и къща е била пълна със снимки на сина ми, които съм пращала през годините...Боже, колко много ни обичаше тази жена, всички-деца, внуци, правнуци! Тя живееше и дишаше за нас! Безусловна, абсолютна обич! Нито миг укор, разочарование, че не сме такива, а онакива, че ни е казала да не правим така, а ние не сме я послушали! А ние както казваш мислехме, че е досадна с това повтаряне... Ако знаеш колко съм я сънувала....И тя беше така самотна като майка ти, живееше сама на село, в къщата, която са построили с дядо ми бог да го прости. През деня се види с тоя оня, но вечер-самота! Всеки път като си тръгвахме оттам знаехме, че като се изгубим зад завоя тя вече затваря портата след себе си и плаче, един ден забравихме нещо и се върнахме след 5 минути, а тя цялата в сълзи! Такива са те старите хора, такъв е и живота. Но майка ти е знаела, че я обичаш така, както ти знаеш, че тя те е обичала, дори и без думи. Това е най-важното. Поплачи си на воля, олеква.

"аз, например, се досетих, че Канада не е суверенна страна"
Dobrata