|
Всички ние изпадаме понякога в едно особено състояние, което аз обичам да наричам „духовна безтегловност”. Прецизният термин, който Джуал Кхул - Тибетеца използва за него, е медитация на душата. Позволявам си да спра вниманието ви върху тази тема, тъй като през това състояние преминаваме циклично всички – без изключение. Не съм запозната задълбочено със симптомите, характеризиращи депресивните състояния, с които се занимават психотерапевтите, но медитациите на душата често ги наподобяват.
Сигурно ви е добре известно, че етапите на развитие в проявената Вселена се делят на цикли, като големите включват в себе си по-малки, те от своя страна – още по-малки и т. н. Циклите, по време на които от центъра към периферията – т.е. от по-фината към по-плътната форма за проявление на съзнанието се излъчва информация, съдържаща натрупания до момента опит се наричат: издишване, будно състояние, проявление във форма, живот. Когато този процес протича в обратна посока – от периферията към центъра, циклите се наричат: вдишване, сън, непроявено, смърт. Както разбирате, и двата цикъла са еднакви по смисъл – предаване на информация, но са различни по посока – от центъра към периферията и от периферията към центъра. Техният постоянен и нескончаем кръговрат стои в основата на развитието и еволюцията на Вселената, а следователно и на човека.
Големият цикъл на проявление на всеки един от нас ние наричаме живот, а последвалият го цикъл на оттегляне – смърт. По време на земното ни пребиваване животът ни бива раздробен на малки съставящи го цикли на проявление и оттегляне, наричани будно състояние и сън. След настъпването на физическата смърт оттеглянето е необходимо за душата ни, за да подреди, класифицира и обработи натрупаната по време на земното ни пребиваване информация. Подразбира се, че този опит бива предаден по всички разклонения на Планетарната и Космическа йерархия за всеобщо ползване. Но, както вече отбелязахме, процесът е двупосочен, така че душата от друга страна се зарежда с нова „база данни”, почерпена от личния си, но и от общия опит, която има възможност да ползва при следващото си проявление във физическо тяло. Същият процес, но в неговият съкратен вариант, протича и по време на сън. Натрупаният през деня (или седмицата) опит бива предаден за обработка и всеобщо ползване „нагоре”, а актуализиран такъв се „сваля надолу”.
Въпреки това, периодично по време на живота ни в това измерение, се налага събраният опит текущо да се обработи, което най-често се налага поради нови, качествено различни от досегашните, условия за натрупването му. Това най-често се случва тогава, когато проявената личност демонстрира рязък напредък в развитието си. Което от своя страна изисква тя да се ползва с нова и разширена информация, предадена й „отгоре”. Погледнато от гледна точка на лечителството, навлизането в цикъла медитация на душата подсказва, че ние сме отработили част от кармата си, изцелили сме свои стари фантоми, справили сме със задачите си в предвидения от душата ни срок или дори предсрочно. Логично е да заключим че, вместо да губим ценно време, можем да се заемем с разрешаването на по-сложни задачи и изцелението на наранените си фрагменти, с което, използвайки натрупания опит, вече сме готови да се справим.
Именно тези потребности са предпоставка за онова специфично оттегляне на вниманието на душата от земното ни съществуване, което наричаме медитация на душата. Както посредством любимата си медитация ние се вглъбяваме за да установим контакт с висшия си Аз и да получим поредното прозрение или озарение, така и Аза – т. е. душата ни периодично се нуждае от контакт с Отеца й в небесата – т. е. с Монадата, за да почерпи нужната й информация, която впоследствие при нужда да изпраща на личността във въплъщение. Ако нейното временно оттегляне е за кратък период, ние почти не го усещаме. Но ако се касае за обработка на големи и качествени натрупвания, ние „влизаме в дупката”, както много от нас се изразяват. Чувството, което ни обзема по време на такъв период, може да се назове с една дума – осиротялост.
Всичко, което до този момент ни е носило радост или удовлетворение, загубва смисъла си. Често чувстваме, че сме способни на много повече от това, което вършим в момента – подобно на голям и мощен камион, натоварен само с няколко кашона консерви например. Загубваме (временно) представа кои сме в действителност и защо изобщо сме тук и сега. Любимият човек, чиято обич и подкрепа високо ценим, сякаш се размива и изчезва от обсега на вниманието ни. Мисълта ни тече тромаво, характерните за темперамента ни емоции са заменени от вялост и пасивност. Временната ни дезориентация ни прави неадекватни дори и в обичайни за битието ни ситуации. Загубваме привичната си чувствителност спрямо всичко, което до този момент ни е разстройвало или наранявало. Физическите ни и фини сетива са притъпени до крайност.
Неспособни да проумеем какво всъщност става с нас, ние се чувстваме не само объркани, но дори и отчаяни. До степен, да не ни се живее повече. Чувстваме се като увиснали между небето и земята – нито тук, нито там; нито живи, нито мъртви. От всички емоции, които сме в състояние да изпитваме, остава единствено неописуемата и неизразима с думи скръб. И едничкото, което ни остава да сторим, за да получим поне временно облекчение, е да дадем воля на сълзите си.
Когато аз преминах през последния си (до този момент) такъв период, той продължи няколко месеца. Кулминацията му настъпи в Рилския манастир, където отидох, за да потърся помощ и съвет от св. Иван Рилски. Тогава почти час плаках безутешно пред саркофага с мощите му, без да мога да си отговоря на въпроса, каква е причината за дълбоката ми скръб. Едва на следващия ден на Рупите с мен се свърза телепатично леля Ванга. В ръката си тя държеше стрък роза, който имаше две пъпки и един разцъфнал на върха му цвят. „Погледни тези пъпки – ми каза тя. А знаеш ли колко енергия е нужна и колко боли, докато разцъфнат?”
Символичното послание на Пророчицата незаличимо се запечата не само в съзнанието, но и в душата ми. Разбрах, че за да може душата да преработи и трансформира натрупванията, така че те да разцъфнат под формата на нови качества, задълбочени разбирания или разширени възможности, на нея й е необходимо колосално количество енергия. Ето защо тя се оттегля навътре, временно оставяйки личността си във въплъщение без своето внимание. Разбрах също, че истински ценното и стойностно за нас е именно пълноценният ни контакт с нея. Останали без цялостна връзка с душата си, ние губим смисъла на съществуванието си. Лишени (дори и временно) от нейното присъствие, сме по-окаяни и от пълните сираци.
Нищо чудно, че хората, които все още не са изградили антакарана, Сребърната нишка, или тези, които по различни причини са я увредили, страдат, усещат се непълноценни, губят интерес към живота, разболяват се. Или отиват в другата крайност, опитвайки се да компенсират липсата й, като се ориентират в крайна степен към материалния свят – храна, вещи, пари, власт. И колкото повече от тях добиват, толкова по-изпразнени се чувстват. Затова е и ненаситната им алчност спрямо изброените или подобни им „заместители”.
Направих опит да опиша състоянието, наричано „медитация на душата” с намерението да ви помогна да разберете себе си, когато навлезете в такъв период от живота си. Тази смърт приживе води до възкресение във фините светове. Част от нас умира тук, за да възкръсне там. Разширението на съзнанието, което успешно сме осъществили с цената на много грешки, болка, разочарования, премахва един от воалите на материалния свят, който до този момент ни е обвивал в илюзиите и заблудите си. Колкото и да е болезнен, този цикъл има свое начало и край. Затова всеки път, когато сте на прага му знайте, че изкачвате поредното стъпало, а понякога и етаж от развитието си. След прочита на написаното пак ще ви боли по време на временната частична раздяла с душата ви, но поне ще знаете – защо.
Въпреки че, когато сме в такъв период, не сме в състояние нито да разсъждаваме логично, нито да медитираме успешно, нито да реагираме адекватно, е добре да положим усилия да се освободим от чувството на тревожност. Ето защо е полезно да сме осведомени за тези състояния, за тяхната цикличност и закономерност, както и за светлината, която ослепително ще ни залее, когато приключи периодът, наричан медитация на душата. Неговият край ни носи прилив на вдъхновение, радост от живота, стремеж да изразим вътрешния си потенциал по всички познати ни начини. Дарява ни с любов, вътрешен и мир и хармония. И с едно проникновено разбиране, за какво наистина си струва да се живее.
Той погледна цветето и стана цвете край пътя
|
Медитация на душата
(непостижима)
