Това с вървенето напред започва да ти се оформя като идея-фикс, като прилепнало убеждение.
Не ти ли е възможно просто да си живееш живота, ако е възможно, и с по-голямо осъзнаване, ама без при това непрекъснато да се оглеждаш и мериш докъде си стигнала, дали си напред, дали стоиш или си настрани?
Това е твърде изтощително, демек енергоемко и няма да ти остави сили наистина да идеш напред, колкото и сама да се убеждаваш.

Това отклонение беше персонално.

А по темата- спомням си че и Ошо някъде беше казал, че извинението, ии даването на прошка всъщност е само поправяне на имиджа в собствените ни очи. Че хвърляме топката на другия и го оставяме да стане "лош" или "добър" с приемането или отхвърлянето на прошката. Ние обаче си се броим за чистички вече.
Вероятно е имал предвид това дето ти му викаш цикъл на общуване.