Малкият Тойо бил само на дванадесет години. Тъй като бил послушник в храма Кенин, искал да му дадат някоя загадка коан за размишление като на по-напредналите ученици. Затова една вечер, в часа за посещения, той отишъл при учителя Мокурай, ударил леко гонга, за да извести за присъствието си, поклонил се и седнал пред него в почтително мълчание.
Най-после учителят продумал:
— Тойо, покажи ми звука от пляскането с две ръце.
Тойо плеснал.
— Добре — рекъл учителят. — Сега ми покажи звука от пляскането с една ръка.
Тойо мълчал. Направил поклон и се оттеглил, за да обмисли задачата.
На другата вечер се върнал и ударил гонга с длан.
— Не е така — казал учителят.
Следващата вечер той отново дошъл и с една ръка показал как гейша свири на шамисен (популярен щипков инструмент).
— Не е така — повторил учителят.
Следващата вечер Тойо имитирал звука от капеща вода.
— Не е така — потретил учителят.
На другата вечер Тойо възпроизвел звука на цикада.
— И това не е — заявил учителят.
Десет вечери Тойо опитвал различни звуци. Накрая престанал да посещава учителя. Цяла година размишлявал върху разни звуци и отхвърлял всички, докато най-после го озарило Просветлението. Завърнал се почтително при учителя. Без да удари гонга, седнал и се поклонил.
—Чух звук без звук — казал той.
***
Един монах попитал учителя Еикаи Даишу:
— Какво е висша нирвана?
Учителят отговорил:
— Да не се оставяш само да следваш предопределението на карма.
— А какво е предопределението на карма?
— Предопределението на карма е да се стремиш към висша Нирвана.
***
Дори след дълги години учение монахинята Чийоно не успяла да постигне Просветление. Една лунна нощ тя носела ведро с вода. Докато се любувала на пълната луна, която се оглеждала във водата, бамбуковият обръч, опасващ ведрото, се скъсал. То се разпаднало. Водата изтекла и отражението на луната изчезнало. В този миг Чийоно била осенена от Просветлението. Тя написала следните стихове:
Как ли не опитвах
да опазя ведрото цяло.
Вярвах, че тънкият бамбук
ще го задържи.
Внезапно дъното изпадна:
няма ни вода,
ни луна в нея:
в ръката ми — Пустота!
***
Учителят Иккю показал своята мъдрост още като дете. Веднъж той счупил скъпата старинна чаша за чай на своя учител и много се разтревожил. Докато се чудел какво да прави, чул, че учителят му идва. Той бързо скрил парчетата от чашата под дрехата си.
— Учителю — попитал той, — защо нещата умират?
— Съвсем естествено е нещата да умират, а веществото, съдържащо се в тях, да се раздели и разпадне — казал учителят. — Когато му дойде времето, всеки човек, както и всяко нещо, трябва да си отиде.
— Учителю — рекъл малкият Иккю, показвайки парчетата, — било дошло времето на твоята чаша да си отиде.
Редактирано от Kaлu на 15.09.03 19:58.
|