О не, нещата не са толкова прости.
Значи аз първо изчувствах отношението си в настоящия -демек тогава настоящия-момент по отношение на цялата абсурдна ситуация. Т.е. спрях да го анализирам и да слушам как един ми пее за Лазарев, друг за егото, трети за смирението...и да ме влачат насам натам.
А си седнах на задника и започнах да чувствам, без да давам възможност на ума да философства. Това са техники за спиране на мисленето и медитации. Само че аз от години се занимавам с това и не е чак толкова ужасно трудно.
Трудното е да влезеш в болезненото усещане, защото непрекъснато отскачаш назад и клинчиш.
Като влезеш обаче в него и потънеш, и то ти дава отговорът защо съществува. И веднага след отговора следва огромно облекчение...

Работата е там, че всяко усещане съществува за твое добро по принцип. Или поне така е замислено. И ти не можеш да разбереш причината за съществуването на усещането, освен ако не го попиташ самото него. От книгите не можеш да го разбереш. А как можеш да попиташ едно усещане? Като заговориш на неговия собствен език.

А иначе-не беше летен лагер в пети клас, а всъщност беше на село при баба с моята най-добра приятелка и в шести клас.
Специално тази случка я минах няколко пъти, за да разредя заряда, а след това просто я промених.
Нали знаеш, че човек може да промени миналото си посто, като го изживее различно...не съм сигурна, че това е точно началото, дебна се непрекъснато.
И имам и доста други неща да чистя.
Работата е обаче, че онова огромно напрежение и болка в рамките на няколко месеца изчезна, след като изчувствах отношението си истинското и разбрах какво всъщност ме тормози...и само ще ти подметна-в основата стоеше неувереността-увереността....
С умствен анализ нямаше да го разбера сигурно още 10 живота...

Keep walking!