Хей, хей, ама много хей.
Що ли ми е познато?
Никога не ме е напускало чувството, че съм се разделил със скъпи същества. Общувахме сякаш същност със същност. С някои от тях се познавахме от...Винаги.Всичко сякаш е облято с първична радост и истина. Едно такова същество ми липсва много.Спомням си смътно че си обещахме да се търсим. Искахме да се намерим в ежедневието си. Знаехме че е важно. Знаех тогава за някакви срокове за нещата, и знаех че така трябва. Знаех, че ще си припомням всичко постепенно.Понякога общувахме сякаш от големи растояния. Помня различни светове и състояния. Бях си скитня голяма.Като дете просто и естественно пробивах пространството и преминавах, Друг път само общувах. Смятах хората за откачени. Че нямат елементарни представи за истината. Чудех се как е възможно. Затова все мрънках, и исках да се прибирам, но някой все се ми се смееше, и ми казваше че така трябва . Че това е начина. Че ще свикна , ще забравя. Че ще си припомня.Че трябва да премина. Че ще ме чакат.
Нищо не е по-важно за мене от припомнянето.
Така се радвам за тебе. Вече не очаквах, че ще срещна друг луд като мене.