|
Карма
Беше в абстиненция. Всичко го болеше. Едва ходеше, като в празен тунел, лишен от възприятия. А мозъкът му работеше. Трескаво и непрестанно. Дозата. Тя е спасението. Ръцете му мръзнеха в скъсаните джобове. Но упорито стискаха парите. Отдавна не бе имал подобен късмет. Леко разпиляна, очевидно изръсена по невнимание, на земята лежеше сумата 2 и 50. На монети. И той ги бе намерил. Сам. Сега оставаше още малко. И ще бъде отново нормален. Ще се успокои. От време на време попипваше вътрешния джоб. Сякаш спринцовката ще изчезне сама от там.
Минувач. Тътрейки крака, бавно се приближи до него. Устните едва помръдваха.
- Извинете... може ли... само нещо да ви попитам...
Минувача го погледна, студено и безлично, и без да продума отмина.
Продължи напред. Все някой трябва да му даде. Досега винаги е успявал. Иззад ъгъла идваше жена. На средна възраст, леко пълна, със старо вълнено палто и шапка. Втори опит.
- Извинете... искам само да ви помоля...
Жената се спря. Очите й се разшириха от ужас и съжаление. И тя има син. Като него, на негова възраст. А той това и чакаше.
- Само 20 стотинки... ако можете да ми услужите, умирам от глад...
Нерешително, жената бръкна в джоба на палтото.
- За какво са ти?
- Не ми достигат за една баничка, от два дни нищо не съм ял, моля ви, само 20 стотинки...
Ръката й излезе от джоба. Подаде му една монета.
- Благодаря ви, много ви благодаря... - и мърморейки така, отмина. Погледна монетата - 50 стотинки. Три лева общо. Още само два... и ще си купи. Една петичка. /5 гр. /
Някой го подмина. Затича се след него и започна:
- Извинете, само да ви помоля...
- Изобщо не ме моли! - рязко отвърна и продължи.
Човек, на негова възраст. Сигурен бе, че той има. Но не му даде. Насила не можеше да ги вземе. Едва се държеше на крака. Поне мислено го напсува от сърце.
Смрачаваше се. Никой нищо повече не му даде. Хора почти нямаше, а вече не издържаше. Отляво видя отворен вход. Влезе и затвори вратата. “Само малко да се постопли” - си мислеше. Отново извади парите. Преброи ги за стотен път. Три лева и нито стотинка повече. Трескаво крачеше из входа, а не можеше да реши какво да прави. Една фраза-спомен изплува в съзнанието му.
- Аз като не ми дават, крада. Нямам избор!
Беше я чул от устата на далечен приятел, преди около година. Въпросният приятел, преди месец умря. Намериха го една сутрин на ъгъла, недалеч от кафенето на дилъра. Сега чак разбра, колко е прав.
Огледа първата врата на партера. Беше куха и само с една ключалка. Завъртя топката и натисна леко. Вратата изскърца и се открехна. Не дишаше. Навсякъде тишина. Далеч навън лаеше бездомно куче. Направи крачка и влезе. Отляво се чу тихо изхъркване. Явно някой спеше. Влезе в стаята, вдясно. Отиде до най-близката лавица и започна подред да прибира вещите оттам. Дори не гледаше какво взима. Внимателно затвори вратата и се втурна навън. Тичаше колкото можеше, надолу по улицата, като вадеше да види какво е взел. Няколко сувенира... една свещ... мини-статуетка на Буда... “Тоя глупав сектант... нищо ценно ли няма?!” Накрая извади пръстен. Сребърен, с черно камъче. Опипа го, сякаш не вярваше. Най-сетне. Спасен е. Как се озова при дилъра, не разбра. Изсипа в ръката му пръстена и монетите. Той огледа внимателно пръстена, преброи парите, и се подсмихна. Подаде му мълчаливо пакетчето. Докато му благодареше, изчезна в мрака.
Огледа се. Скишно място нямаше. Но и в тъмнината на безлюдната улица, никой нямаше да го види. Клекна, извади спринцовката, и започна да действа.
Да... страхотно. Сега всичко изглежда различно. Дори не му е толкова студено...
Чак сега усети, че в задния джоб има нещо. Бръкна да види какво е. Няколко секунди го гледа замаян. Накрая осъзна, че има дисплей и бутони. Беше малък пейджър. В суматохата, бе прибрал и него от апартамента. Натисна единия бутон. Появиха се накакви букви. С последни усилия ги разчете.
‘Карма’.
“Това пък какво е?!” - си каза. И припадна.
|
'Карма'
