Когато видиш роза, в ума ти да не се появява автоматично думата "роза". За мен спирането на ума е като да кацнеш от друга планета, да видиш роза и нищо да не знаеш за нея, да вървиш по улицата и да не вървиш по познатата улица, "по която знаеш всяко камъче", да вървиш по непозната улица в непознат град за първи път, като турист, попаднал на непознато място. Да видиш роза и да не знаеш, че това е цвете, царицата на цветята, растение, нещо, по което ходят паразити, да не се сетиш за твоите рози и изобщо като видиш роза, все едно виждаш непознато същество от друго измерение, за което нямаш никакви спомени, сравнения и квалификации.
В зоната на мъглата има само мъгла, от която можеш да твориш нови реалности, когато излезеш от мъглата на светло, всичко вече е ясно и дефинирано, няма какво повече да го правиш, но в мъглата можеш да извайваш нови неща, защото там няма нищо, защото мъглата е податлива, на сцената на светло има маса, кана с вода и чаша, ярко осветени, толкоз. В мъглата има маси, чаши и дракони, но непроявени и ти можеш да проявиш каквото си наумиш.
Той погледна цветето и стана цвете край пътя
|