|
еал (Мадрид) е във възход. Както и целият испански клубен футбол. Човек не би могъл да не забележи, че три отбора от Примера дивисион се класираха за 1/4 финалите в Шампионската лига. Също така човек трудно би пропуснал факта, че в същата фаза има и три тима от Италия, докато горките северняци се задоволиха с всичко на всичко два участника - Манчестър Юн и Аякс.
Балансът - 3:3 между Испания и Италия - отново насочи мислите към неизбежния спор относно макароните и паелята. Не само тези на журналистите, но и на моя приятел бармана. Който преди време ми напомни, че Апенините са футболният еквивалент на Бермудския триъгълник: мистериозно местенце, до което се разходиха няколко испански звезди и никога не се завърнаха. Или по-точно се завърнаха тялом, но не и духом.
Гайска Мендиета от Барса е най-яркият пример за този феномен. Макар че ще вземе активно участие в предстоящите мачове с италианския шампион Ювентус, годишният отпуск, който изкара в Лацио миналия сезон, все още го преследва. Той може и да попада в стартовия състав на Барселона, но само преди две години беше най-добрият халф в Испания. Как би могъл да бъде обяснен подобен драматичен упадък, освен с нещо, което се носи в италианския въздух?
Закръгленият Хави Морено преживя същия кошмар. След великолепния рейд за Купата на УЕФА с Алавес той бе привлечен от Милан. После върнат, с подвита опашка, в Атлетико (Мадрид).
Преди няколко години майката на всички енигми Иван де ла Пеня също тръгна на изток и оттогава рядко го виждат жив на терена. Някога обявен за най-великия испански футболист след Луис Суарес, престоят му в Лацио го остави озадачен и сконфузен.
Дарко Ковачевич от Реал Сосиедад и Хосе Мари от Атлетико (Мадрид) също се върнаха от Италия, но поне заблестяха пак, особено първият, след като стъпиха на испанска земя.
Дали Серия А не е прекалено трудно изпитание за испанските легионери? И не означава ли това, че италианското първенство е просто по-силно?
Истината е, че испанските футболисти, за разлика от испанското вино, по традиция не са големи пътешественици. Единственият испанец, който наистина се представи на ниво на Апенините, бе Луис Суарес. Пък и моят човек, барманът, ми посочи още един феномен: синдромът Зидан-Роберто Карлос-Лаудруп. Трима великолепни играчи, които разцъфнаха едва след като се запътиха на запад, към Пиренеите.
Може би причината е, че италианският футбол те задушава. Той е свързан с жестока преса и дефанзивна тактика, което го прави твърде затворен. В Испания до ден днешен предполагат, че всички италиански футболисти са копелета на Еленио Ерера. Треньорът, който с отбранителната си тактика свали Реал (Мадрид) от европейския връх през 60-те със своя Интер.
Испанците са един вид футболни естети. Те смятат, че футболът им е далеч по-приятен за окото. Неслучайно, когато Реал (Мадрид) спечели своята седма КЕШ под ръководството на Юп Хайнкес през 1998 година, германецът бе уволнен само три седмици по-късно, защото стилът на игра, който той налагаше, не се харесваше на запалянковците. Дали подобно нещо би могло да се случи в Италия?
BeQuickOrBeDead
|
мдам
