- О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! - извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
- Добър ден - каза малкият принц. - Имате странна шапка.
- За да поздравявам - отговори суетният. - Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.
- Така ли! - възкликна малкият принц, защото не го разбра.
- Плесни с ръце - обясни суетният.
Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.
"Това е по-смешно, отколкото при царя", каза си малкия принц.
Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:
- А какво се прави - попита той, - за да оставите шапката?
Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
- Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? - попита той малкия принц.
- Какво значи да се възхищавам?
- Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.
- Но ти си сам на твоята планета!
- Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
- Аз ти се възхищавам - рече малкият принц и сви леко рамене, - но какво значение има това за теб?
И си тръгна.
"Възрастните наистина са много странни", каза си просто малкият принц, докато пътуваше.
|