|
Разпечатка свързана с темата :
Траколозите обичат да споменават един доста странен ритуал, който уж практикували траките - разкъсване на трупа на мъртвеца. И свързват този ритуал с религията на орфизма, понеже – видите ли - самият Орфей загинал по такъв начин. Във връзка с тези идеи се появи и предположение, че е съществувала бронзова фигура на Севт ІІІ в цял ръст, която после била разчленена, както изисквал погребалният ритуал при орфиците. Предполага се, че останалите късове от разчленената статуя са били закопани на други места и има известна вероятност някога да бъдат намерени.
В древногръцките писмени извори наистина има сведение, че такава била смъртта на Орфей, но оригиналното сведение е едно единствено и се намира в една пиеса от драматурга Еврипид; всичките останали са или негови цитати или негови преразкази. (вж. Михаела Йорданова-Алексиева “Елински орфически свидетелства”, изд. ЛИК, С 2004).
Първият сигнал за недоверието ми към това сведение иде от факта, че то се появява не в сериозен историографски древногръцки труд, а в древногръцка пиеса, която коментира легендарна личност с евентуален тракийски (т.е. варварски, негръцки) произход. Такова свидетелство не ми звучи достоверно. Все пак изкуството понякога съзнателно драматизира, преувеличава и дори изкривява жизнените факти.
Вторият сигнал за недоверието ми към това сведение е фактът, че съществуват и друг вид данни извън литературната, писмената традиция – а именно – древногръцките вази, които показват съвсем различна версия за гибелта на легендарния певец! По вазите няма нито едно изображение, в което Орфей да загива чрез разкъсване! (вж. Костадин Рабаджиев “Елински мистерии в Тракия”, изд. на СУ Кл. Охридски, С 2002) Напротив, според всичките запазени антични вази, изобразяващи смъртта на Орфей, певецът загива намушкан от жени-вакханки с копия и мечове, т.е. гибелта му по-скоро прилича на атентат срещу политически противник, отколкото на езическа жестокост.
Човек би се запитал: а да не би вазописците да са решили да не изобразяват разкъсването, понеже би изглеждало доста неестетично? Нищо подобно! Успях да открия вазопис, където смело и естетически издържано наистина е изобразено как жени разкъсват мъжко тяло.
С една малка подробност - нещастникът изобщо не е Орфей, а е царят на Тива – Пентей! (Панагиотис Христу, Катарини Папастаматис “Божества и герои греческой мифологии. Троянская война и Одиссея”, изд. Casa Editrice Bonechi, Флоренция 1998).
И това :
Разпечатка от Бертран Ръсел :
Дионис, или Вакх, бил отначало тракийски бог. Тракийците били по-малко цивилизовани от гърците, които се отнасяли към тракийците като към варвари. Като всички народи с примитивно земеделие, тракийците имали свои култове към плодородието, а също и бог, съдействащ за плодородието. Името на този бог е Вакх. Никога не е било напълно ясно дали Вакх е имал образ на човек, или на бик. Когато тракийците се научили да правят бира, започнали да представят състоянието на опиянение като божествено и да въздават хвала на Вакх. Когато по-късно познали виното и започнали да го употребяват, преклонението пред Вакх нараснало още повече. Функцията му да съдейства като цяло за плодородието станала отчасти подчинена на новата му функция, свързана с лозята и божественото безумие, породено от употребата на вино.
Не е известно кога култът към Вакх е бил пренесен от Тракия в Гърция. Явно това е станало малко преди началото на историческата епоха. Култът към Вакх бил посрещнат от ортодоксията враждебно, но въпреки това се вкоренил в Гърция. В него имало голямо количество варварски елементи, като разкъсване на диви животни на късове и изяждането им целите в суров вид. Той съдържал също любопитен феминистичен елемент. Благородни матрони и девойки, събрани на големи групи, прекарвали цели нощи по голите хълмове в танци, предизвикани от екстаз, и упоение, отчасти алкохолно, но преди всичко мистично. Тази практика дразнела прекалено много мъжете, но те не се осмелявали да вървят срещу религията. В произведението си "Вакханки" Еврипид е изобразил красотата и варварството на този култ.
Успехът на Вакх в Гърция не е удивителен. Подобно на всички народи, достигнали бързо до цивилизацията, гърците, или поне определена тяхна част, развили в себе си любов към първобитното. Затова жадували за по-инстинктивен и изпълнен със страсти начин на живот от този, който им предписвал баналният морал. За мъжете и жените, които по принуда са по-културни в поведението, отколкото в чувствата, разсъдъчността е уморителна, а добродетелта изглежда бреме и робство. Това предизвиква съответна реакция в мислите, чувствата и поведението. Ние преди всичко ще се интересуваме именно от реакцията в областта на мисленето, но е необходимо да се кажат няколко думи и за реакцията в областта на чувствата и поведението.
Цивилизованият човек се отличава от дивака преди всичко по благоразумието, или, ако използваме един малко по-широк термин, по предвидливостта. Цивилизованият човек е готов заради бъдещи удоволствия да понесе страдания в настоящето, дори ако тези удоволствия са доста отдалечени. Този навик става важен с появата на земеделието. Нито животното, нито дивакът ще се труди през пролетта, за да си осигури храна за следващата зима, ако не се смятат малкото чисто инстинктивни форми на дейност като събирането на мед от пчелите или трупането на лешници от катериците. Но и в тези случаи няма предвидливост, има само пряк импулс за действие, полезността от който за бъдещето може да бъде доказана само от човека, наблюдаващ тези действия. Истинската предвидливост възниква само тогава, когато човек прави нещо не защото към това го подтиква непосредственият импулс, а защото разумът му говори, че в бъдеще ще получи полза от своя труд. Ловът не изисква предвидливост, защото доставя удоволствие, но обработването на земята е труд и не може да се извършва под влиянието на спонтанен импулс.
Цивилизацията подчинява импулсите не само с предвидливостта, която представлява самоуправляващ се контрол, но и със законите, обичаите и религията. Този контрол е взет още от варварството, но цивилизацията го прави по-малко инстинктивен и повече систематичен. Определени действия се квалифицират като престъпни и се наказват, други определени действия, макар че не се преследват от закона, се квалифицират като безнравствени и тези, които ги извършват, се подлагат на обществено осъждане. Институтът на частната собственост води след себе си подчиненото положение на жените и по правило появата на класата на робите. От една страна целите на обществото оказват натиск върху личността, а от друга, придобивайки навика да разглежда живота си в неговата цялост, личността все повече жертва своето настояще заради бъдещето.
Очевидно този процес може да отиде много далече, както се случва например със скъперниците. Но и без тези крайности благоразумието лесно може да доведе до загуба на много най-добри страни на живота. Поклонникът на Вакх въстава срещу благоразумието. Във физическо или духовно опиянение той отново придобива унищожената от благоразумието интензивност на чувството, светът се изправя пред него изпълнен с наслаждения и красота, въображението му изведнъж се освобождава от затвора на всекидневните грижи. Култът към Вакх създал така наречения "ентусиазъм", означаващ по етимология вселяване на бога в покланящия му се човек, който вярва в единството си с бога. Този елемент на опиянението [15], своеобразно оттегляне от благоразумието под влиянието на страстта, намира място в много най-велики достижения на човечеството. Животът щеше да е безинтересен без вакхически елемент, но присъствието му го прави и опасен. Благоразумието срещу страстта - това е конфликт, който преминава през цялата история на човечеството. И той не е конфликт, при който не сме длъжни да подкрепяме изцяло само една от партиите.
Грубо казано, в сферата на мисленето трезвата цивилизация е тъждествена на науката. Но науката в чист вид не удовлетворява човека, хората се нуждаят също така от страсти, изкуство и религия. Науката може да ограничи знанието до известни предели, но не трябва и не може да ограничава въображението. Сред гръцките, както и сред по-късните философи някои изпитвали влечение към науката, други - към религията, а последните пряко или косвено дължат много на религията на Вакх. Което се отнася особено за Платон, а чрез него това влияние се разпространило върху тези по-късни движения на мисълта, които в края на краищата се въплътили в християнската теология.
Култът към Дионис бил в първоначалната си форма варварски и в много отношения отблъскващ. Но той не оказал влияние върху философите в този си първоначален вид, а в одухотворената си форма, приписвана на Орфей, в аскетичната си форма, поставяща на мястото на физическото духовното опиянение.
Орфей е неясна, но интересна фигура. Едни твърдят, че е бил действителна личност, други го смятат за бог или въображаем герой. Според преданието Орфей, подобно на Вакх, е дошъл от Тракия, но изглежда по-вероятно той (или движението, свързано с неговото име) да е от Крит. Орфическите доктрини съдържат без съмнение много неща, имащи явно за свой първоизточник Египет, а влиянието на Египет върху Гърция се осъществява преди всичко чрез Крит. Казват, че Орфей е бил реформатор, разкъсан на късове от бесни менади, подбудени към това от вакхическата ортодоксия. Склонността на Орфей към музиката не е толкова забележима в ранните форми на легендата в сравнение с по-късните. Първоначално той е бил жрец и философ.
Каквото и да е било учението на самия Орфей (ако е съществувало), учението на орфиците е добре известно. Те вярвали в прераждането, учели, че в бъдеще душата я очакват или вечни, или временни мъки в зависимост от начина на живот тук, на земята. Стремели се към "пречистване", отчасти чрез пречистващи церемонии, отчасти чрез избягване на оскверняваенто. Най-правоверните орфици не употребявали месо, като правели изключение само по време на ритуали (когато храната се приемала сакраментално). Те смятали, че човекът е и земно, и небесно същество. От чистия живот небесният му дял нараствал, а земният намалявал. В крайна сметка той можел да стане едно цяло с Вакх и да се нарича "Вакх". Орфиците имали разработена теология, според която Вакх бил роден два пъти: първия път от майка си Семела, а втория - от бедрото на баща си Зевс.
Съществуват много форми на дионисевия мит. В един от митовете Дионис е син на Зевс и Персефона. Още като момче е бил разкъсан на парчета от титаните, които изяли цялата му плът с изключение на сърцето. Едни казват, че сърцето било дадено на Зевс от Семела, други - че Зевс сам го е погълнал. Във всеки случай това довело до второто раждане на Дионис. Разкъсването на диво животно и изяждането на суровото му месо от вакханките се разглеждало като възпроизвеждане на това, което титаните са направили със самия Дионис, и животното в известен смисъл представлявало въплъщение на бога. Титаните имали земен произход, но като изяли бога, станали притежатели на божествена искра. Така и човекът е отчасти земно, отчасти небесно същество, а вакхическите ритуали помагат за приближаването му към пълната божественост.
Еврипид влага в устата на орфическия жрец следното поучително признание:
Аз, Дионис, син на Зевс, съм във Тива.
Тук нявга Семела, дъщерята на Кадм,
роди ме без време на белия свят,
поразена от Зевсовия огън.
Бог, но придобил човешки вид,
приближавам струите на родните реки,
ето гробът и на майка ми къде е:
досами двореца руините на къщата
все още пушат - в тях живее
небесният огън, на гордата Хера
срещу майка ми върховния гняв...
Благодаря на Кдм: непристъпно
направил е светилището, него
отвсякъде скрил съм и с лозови
листа нежни и зелени обвил съм.
Напускайки нивите на Лидия златна,
И на Фриигя, и на Персия полята,
Опалени от лъчите средобедни,
и стените на Бактрия, и при мидяните
като познах зимния хлад, арабите
щастливи посетих и обходих
цяла Азия, която край бреговете
на Соленото море си простира: в градовете
се издигат красиво стенните кули
и гъркът там заедно с варварите живее.
В някои гробници са намерени орфически плочки, съдържащи поучения за душата на умрелия: как да намери пътя в отвъдния свят и какво да говори, за да докаже, че е достойна за спасение. Тези плочки са начупени и непълни; най-пълната от тях (Петелийската плочка) има следното съдържание:
Ще намериш вляво от дома на Хадес извор,
до него близо бял кипарис е израснал.
До този извор не се приближавай.
Но ще намериш друг до Езерото на паметта,
плискащ вълните си хладни, със стражи до него.
Кажи: "Дете съм на Земята и Звездното небе,
но родът ми е само от Небето. Знаете това.
И ето, измъчван от жажда, умирам. Дайте ми
хладна вода, течаща от Езерото на паметта".
И те ще ти дадат да пиеш от светия извор,
и след това сред другите герои място ще получиш...
В друга плочка се казва: "Привет на тебе, преживелият страдание... От човек ти стана Бог". И в друга: "Щастлив и блажен си ти, на тебе ти е съдено от смъртен да станеш Бог".
Изворът, от който душата не трябва да пие, е Лета, носеща забрава; другият извор е Мнемозина, паметта. Ако жадува за спасение в отвъдния свят, душата не трябва да забравя нищо. Напротив, тя трябва да се сдобие с памет, превъзхождаща естествената.
Орфиците били аскетична секта, виното за тях било само символ, както по-късно причастието за християните. Търсеното от тях опиянение бил "ентусиазмът", съюзът с бога. Те смятали, че по този начин придобиват мистично знание, непостижимо с обичайни средства. В гръцката философия този мистичен елемент е внесен от Питагор, също такъв реформатор на орфизма, какъвто е Орфей по отношение на Дионисиевата религия. От питагорийците орфическият елемент преминал във философията на Платон, а от него - в по-късната, вече напълно религиозна философия.
Някои явно вакхически елементи са се запазили навсякъде, където орфизмът е имал влияние. Един от тези елементи е феминизмът. Много от него има при Питогар, а при Платон феминистичният елемент довежда дори до искането за пълно равноправие на жените. "Женският пол - казва Питагор - е по-благочестив по своята природа". Друг вакхически елемент се състои в уважението към силната страст. Гръцката трагедия е израснала от Дионисиевите ритуали. Особено Еврипид почита двете основни божества на орфизма: Дионис и Ерос. Той не уважава студения и самодоволен благонравен човек, когото в неговите трагедии обикновено докарват до лудост или по някакъв друг начин му навличат беда боговете, възмутени от неговото богохулство.
По традиция се смята, че гърците се характеризират с възхитителна безметежност (serenity), позволяваща им да съзерцават с олимпийско спокойствие страстта отстрани, подхождайки към нея от естетическа гледна точка. Това обаче е доста относителен възглед. Той е верен може би за Омир, Софокъл и Аристотел, но изобщо не е приложим за тези гърци, които пряко или косвено са били докоснати от вакхическото или орфическото влияние. В Елевсин - а елевсинските мистерии са били най-свещената част на атинската държавна религия - пеели химн, в който се казва следното:
Със своята високо вдигната чаша,
със своето безумно пиршество
в Елевсинската цъфтяща долина
ела ти, Вакх, на тебе - химн и привет!
Във "Вахканки" на Еврипид хорът на менадите е такова съчетание на поетичност и дивост, каквото е пряко противоположно на безметежността. Те прославят удоволствието да се късат крайниците на дивите животни и да се изяждат веднага в сурово състояние:
О как обичам на поляната,
когато във бесен свой бяг
дружината лека напред е,
да падна аз уморена,
със свещена небрида облечена.
Към върховете фригийски понесена,
на хищник храната жадувах
и свежата кръв от козел
преследвах по склона на хълма...
Танцът на менадите по планинските склонове не е бил само неистовство, бил е и бягство от бремето и грижите на цивилизацията в света на нечовешката красота и свобода, на вятъра и звездите. В по-свободно настроение те пеели:
Ще дойде ли милата нощ?
Цяла на Вакх ще я дам,
на танца - нозете си бели,
врата - на росата студена.
Млада сърна от усладата
на зелено поле е пленена.
Ето, избяга от хайката,
мина през здравата мрежа.
Със свирене нека ловецът
кучета праща след нея,
вятърът свири в краката й,
в полето лежи кръстопът.
Радва се в бяг край реката,
нищо, че идва умората;
тихо е, драго безлюдие,
никакъв шум между храстите.
|
Re: Кой/Кои и защо убиват Орфей ? [re: Sam]
