Нямате ли усещане, че като цяло мисленето за моногамия ни прави нещастни. Когато един човек е специален за нас, ние просто го обичаме. В повечето случаи и ние сме специални за него. Защо сме нещастни, когато този някой не отговаря на определени наши потребности, а в същото време не можем да сме безкрайно щастливи именно за това, което ни дава и в което се допълваме? Има друг човек, който ще ни даде нещо друго, стига да си позволим да го усетим :)

Малкият принц или Мечо Пух? Това е въпросът ...