ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА ГЕЙША

/или брътвежи в гей сайт “Ева и Ева“/

интро:

Няма да опровергавам лъжите и манипулативно изопачените факти, които магданоС е изписала тук.

Нека уточня и да го разкажа така: тя се казва Е.,а аз – Г.

Но защо ще ви разказвам? Защото сте ми смешни. Да, да, за да ви се присмея... На вас и на глупавите ви коментари. На театралността на Е. и елементарните й анализи над мен, пренебрегващи толкова значими неща. Анализи, изместващи погледа й от собствените й психически проблеми. Да се надсмея над миналото ни изобщо, над цялата тази излишност на присъствието ви тук, над това безплодно ваше кудкудякане. Ако при така представения проблем пред вас, Е. бе потърсила мнението на психолог, защото, що за малоумие е това, да търсиш съвет за решението на нещо толкова значимо за живота ти, каквото е любовта, от съвършено непознати и в крайна сметка некомпетентни хора, които не могат да излязат извън своя обременен от емоции опит, и то в среда, в която е невъзможно да се разгърне темата така, че да се обозре, да се огледа от всички страни, от всеки ъгъл, за да бъде проверена истинността му, преди да се даде каквото и да е мнение... Бас ловя, че някои от вас не са в състояние да проследят и осмислят по-горното изречение, нежели нещо повече. Та ако Е. бе потърсила помощта на специалист, то едва ли някога щяхте да сте присмяни от мен, както и тя... И друго: Ако този присмех не ви вбеси, съществува вероятността да извлечете нещо полезно от изповедта ми.
Та за каква любов Е. ви дрънка тука. Какво спасение търси? Човек, който не обича себе си способен ли е да обича друг? А вие за какви се мислите? И с какво право давате оценка за съвършено непознат човек? Разбирате ли колко сте смешни и глупави? Съзнавате ли какъв абсурд са “беседите“ ви в този сайт, присъствието ви изобщо? Ах, простете! И наистина ли си мислите, че любовта се нуждае от спасение? От спасение се нуждаят душите ни. Пред любовта се мълчи. Пред любовта се богоговее. А ако любовта ни се случи, то тя се живее докрай, докато я има – отдадено. Докато Бог е така щедър да ни я разкрива...


Алегро нон тропо:


Не знае как да спаси любовта си ли? Каква любов?

Никога не почувствах любов от тази жена, за каквато тя ви говори. Нито за миг през годината, в която бяхме заедно. Всичко друго, но не и любов.

Бях влюбена в Е. както първа любов. Страшно, брутално влюбена.
Целувах я в мрака на пейка в парка. Вдишвах дъха й с опиянение. Имаше аромат на дива ягода. Прошепнах й го, а тя ми отвърна така, както се прочита улична табела на глас “Поне петима са ми го казвали, даже шестима.“. То бе ясно, че този аромат е от козметиката по устните и, както и това, че някога някой ни е целувал, но не тая яснота ме приземи. Тя стана. Отдалечи се от пейката, за да изхвърли някаква хартийка в отсрещното кошче, а аз я гледах и мислех за думите й. Чувствах, че потъвам в тъга. Тъга, породена от несподелеността на мига и омаята. Не зная, там в тъмното, как е проблеснал погледът ми, нито какво е излъчвал (имам силения поглед на големи очи, за които хората казват, че са красиви дори невероятни), но когато Е. се върна при мен ме попита “Защо ме гледаш така?“. Сепна ме. Отвърнах “Как?“. Тя поясни “Лошо.“. “Не мога да те гледам лошо, защото те обичам.“ - поясних на свой ред. Не исках да споделям тъгата си. Не исках по никакъв начин да разбира какво се случва в мен - щях да я натоваря с вина. Пробвах да сменя темата. Последва нов шок за мен. Изправена на крачка от мене Е. каза “Г., срещата ни приключи. Да си вървим!“ Аз не исках това, въпреки случилото се или по-точно заради него. Опитах да я разсея, извадих джойнт (за тези, които не знаят – той има способността да снема напрежението, създава веселост и чувство на лекота, и нищо вече не е драматично). Запалих го и й го предложих, но тя отказа. Сетне започна истерията. Трябвало е да поема отговорността за поведението си, а не да се скатавам в джойнта. Хукна да си върви. Днес, от дистанцията на времето зная, какво е правилното поведение – трябваше да я оставя да си отиде. Но аз тръгнах след нея. Настигнах я. Подадох й ръка. Тя я блъсна. Постепенно започна не просто да говори студено и ядно, а да крещи. Нея нощ не се разделихме, но не се и прибрахме поне да поспим. Вместо това седяхме на каменната пътека пред входа на дома ми в едно кюше, вонящо на урина и плесен. Изгря утро, но драмата си остана, вече безмълвна, свита надве, изтръпнала от студа на камъка, върху който седеше. Измъчи ни, изтощи ни до степен, в която единствената жизнена функция на телата и умовете ни се свеждаше до това да копнеем съня, без любов, без страсти, без тъги, безрадостно...

Това е първият скандал, който паметта ми е съхранила. Сигурно е имало и други преди него, но влюбеността ми в това време ги е пренебрегвала или просто заличила, за да оцелее. Така, от този скандал насетне, умът ми започна да регистрира всеки следващ и подло, въпреки волята ми, въпреки любовта ми, да ги анализира и да проумява, че присъства сериозен проблем...

В душата на влюбения от всички страхове най-лесно се настанява страхът от несподеленост. Но преди да се превърне в страх, това, да искаш да се почувстваш споделен е най-естествена потребност. Моята обаче не получи удовлетворение и така мутира в страх без опровержение. Нещо повече – всичко, което се случваше подхранваше този страх сякаш с най-мощните анаболи. Като този например: Разбрах, че Е. използва виртуала, за да воайорства над стари, неосъществени любови. Да, да, тук може да съзрете потвърждение на думите й, че съм я следяла, но не беше така - стана случайно и до някаква степен в следствие на нейната небрежност. Тази находка я намирам за съществена и изключително важна затова ще ви я разкажа:

Най-добрият приятел на сина ми катастрофира. В резултат от катастрофата изпадна в кома. Беше наранена единствено главата му и то не със опасни последствия, но въпреки това момчето потъна в кома. Лекарите даваха огромни надежди, че събуди ли се от нея, би могъл да се възстанови напълно. Тази надежда мобилизира приятелите му, всички нас, които го познавахме, да подемем акция за набиране на средства нужни за неговото лечение. Всеки се включи със своите възможности. Аз направих плаката за кампанията – неговото одухотворено и ангелски красиво лице. Разпространихме плаката из социалните мрежи. Аз пишех лични съобщения до приятели и непознати във фейсбук. За сълзите, болката и тревогата ми няма да говоря, само ще спомена, че Е. беше свидетел на тях. Въпреки това тя не публикува нито веднъж на своята “стена“ този плакат. Нещо повече, взе го, взе лицето на това дете и го сложи като профилна снимка на фалшив ФБ профил и така се превърна в ФБ приятел на жената, в която е била влюбена преди мен. Не, не, моля ви не я съдете! Аз го направих след нашата раздяла, при това по най-отвратителния начин, разобличавайки я пред приятелите й и колегите й, но към това ще се върна навярно по-късно. Опитайте само да си представите моето преживяване, когато узнах факта! Само това! А то се случи, когато се предполагаше, че сме влюбени. Случи се преди тя да ви пише тук...
Вижте, след вашия разговор тук, за който научих още тогава (Не от нея. Разговорът ви тя ми представи като разговор с психолог, който виртуално й дал консултация, който дори твърдял, че не съм в ред... Все едно), та след разговора ви ние с Е. продължихме да бъдем заедно. И скандалите продължиха, разбира се. Искам да посоча една от многото некоректности в нейното споделяне с вас – скандалите не начевах аз, те просто не са в моята природа, винаги започваха от нея, а причината често бе нещо незначително. Най-често обаче, тръгваха от нещо напълно измислено. Проявяваха се в една изтощителна цикличност - приблизително на всеки три-четири дни. И забележете, винаги в най-неочаквани моменти, обикновено след много смях и забавление. Ако сред вас има психолог или човек със солидно познание в тази сложна материя, каквато е психологията, то той веднага ще се ориентира за какво говоря. Постепенно, докато разбера какво се случва, изгубих спонтанността си. Изгубих способността си да се изразявам, да се отстоявам. Изгубих всичко, което се нарича шега, чувство за хумор, игра... Изгубих всичко, което се обича! Превърнах се в едно сиво съгласие. Поех всички вини. Нищо друго не правех освен да се снижавам, изяснявам и оправдавам. Правех го с пълното съзнание, че така щадя психиката й, но не си давах сметка, че унищожавам себе си. Оправдавах се за всичко. Оправдавах се пред ревността й дори – чудовищна необоснована ревност, каквато до този момент не познавах, при все, че имах неудачата да бъда ревнувана във всичките ми предишни връзки. Ала не и по този начин. Ужас! Казвам ви – ужас!

Да, връзката ми с Е. може да се раздели на два периода. Първият период – периодът на ревността, а вторият – на отхвърлянето. Сигурно имате опит с ревността, затова ще говоря за отхвърлянето... Отхвърлянето прилича на “защо си с шапка, защо си без шапка“. Него го забелязах изведнъж. То може да е започнало постепенно и настъпателно, но аз го усетих изведнъж и тотално. Психологията нарича това отхвърляне “саботаж на чувствата“. Към него прибягват паталогично неуверените личности. Тези, на които им липсва себеуважение, които не се харесват или смятат, че другите не ги харесват. Е. беше такава и не вярвам да се е променила. Тя е най-неувереният човек, когото познавам. Такива хора се страхуват от любовта. Страхуват се в любовта. Страхуват се, че с времето любимият им ще ги разобличи, че ще види несъвършенствата им, всички тези неща, които сами презират в себе си и се срамуват от тях. Тогава неосъзнато, дори да са влюбени, започват да рушат чувството си, за да се освободят от него и така по-лесно да стигнат до раздяла, която, всъшност, е тяхното спасение от ужаса на несигурността в която живеят. И знаете ли, те не вземат решението за раздялата, а с постъпките си принуждават своя партньор да поеме отговорността на такова решение. После му вменяват вина и буквално изчезват. Това е твърде груб щрих, но все пак очертава тенденцията... А може би не ме е обичала? Но ето, тук тя ви говори за любов, за нещо изключително важно за нея и поради това, разглеждам нещата от тази страна. Още повече, че опитът ми и всички натрупани през годините мои наблюдения са ми дали познанието, че любов не се губи просто ей така. И така от умна, талантлива, знаеща и можеща за Е. изведнъж се превърнах в глупава, в неспособна, в нищо незнаеща, в неудачница, в луда... Дори стигна до там да ми каже “Ти не ме обичаш, Г.. Ти си ме избрала, за да се самонараниш. Аз съм само инструментът ти за това.“ Ще ви стигне ли опитът, знанията ви, ума ви изобщо, за да разберете какво разкрива подобно твърдение? Съмнявам се. Но бихте го разбрали на интуитивно ниво. Аз няма да го разнищвам в анализ. И без това писмото ми стана твърде дълго. Не остава място да ви разкажа за средата в която Е. е израснала, нито място, за да разкажа за деспотичното й семейство, за натиска, който то оказваше върху нея и от чиято зависимост тя едва ли някога ще се отърве. Не остава място и да разкажа за случаите когато проблясваше завистта и към мен. Но май избързвам. Има няколко други елемента от пъзела преди да начена рамката му. Да. Трябва да се върна към страха на Е., страха от разобличение. Какво толкова имаше да крие? Какво толкова страшно и срамно имаше в нея. Булимията? Има ли срамна болест? Дума няма да обеля в пояснение на това заболяване. За него има достатъчно литература. Само ще подчертая, че булимията винаги участва в една сложена комбинация от психически разстройства и винаги е съпътствана от депресия. Да, забелязах издайничетата на булимията у Е. И да, Е. изпадна в депресия. Започна отново да пълнее. За мен пълнотата и нямаше никакво значение - аз я обичах -, но не така беше за нея. Е. е едра жена, дори мога да кажа груба като конструкция и по начало закръглена, мека, и всеки допълнителен килограм подчертаваше това в тялото и, тъй че за човек, който силно иска да бъде харесван това наистина е проблем. Тази депресия отключи в Е. и една неподозирана жестокост, една чудовищна агресия, която в крайна сметка ме помля. Заразих се от нея. Изпаднах в депресия и аз. Не толкова дълбока и безконтролна, каквато преживяваше тя и това ми даваше надеждата, че ще съумеем някак, когато сме две, когато сме заедно, да се изправим, да се противопоставим на мъртвата хватка на обстоятелствата, в която бяхме попаднали. Бях сигурна, повече от всякога, че е нужно да говорим, че само ако назовем нещата, ако ги посочим с пръст, ако ги изправи до стената, че само тогава......... Но Е. вече беше взела решение и ми изпращаше своите скрити сигнали за него. Втренчена в себе си, в собствените си проблеми, тя бе изгубила “любовта“ си и с лостовете на манипулацията, за която стана дума, чрез поредния скандал, ме принуди да изрека “До тука! Край!“ Боже, как само се вкопчи в тези думи!

Може би се питате, как при абсурда и всичката тази невъзможност сме били цяла година заедно? Ще ви кажа – можехме да бъдем и сто. Защото, освен силното сексуално привличане - любехме се часове, винаги, с часове, неочаквано, любехме по всяко време и навсякъде, в кучи студ и в задуха на лятното пладне, на пода, в леглата, в кашони, чисти, мръсни, всякак, отдадено, сладострастно, нескопосано, зад вратата преди да я отвори някой, в парка, сред куп други наблизо поседнали хора, пред смаяния поглед на клошаря, който дори ни предложи уюта на свето убежище в храста – с Е. Имахме изключителна духовна връзка. Свързвахме се по неповторим начин чрез музика, балет, театър, кино, поезия, чрез вятъра, чрез жуженето на земните пчели, на неона, чрез трептението на въздуха, пламъка на огъня, тишината на звездите, чрез виното и храната. Всичко, всичко това го притежавахме. Всичко това го преживявахме сякаш бяхме една. Ние бяхме едно. Това бе чудото на нашата среща. Онова чудо, което се случва веднъж в живота, и то не на всеки, а на един от хиляда, дори от милион. Бяхме вещици, алхимици, мистици, срещахме се в сънищата както наяве. Това не може нито да се обясни, нито да се разкаже. Бяхме благословени свише...

Възможно е днес тя да го отрича и така да постига забрава. Възможно е, също така, всичко да е плод на моята фантазия. Кой знае? Никой.

Никой, никой не знае какво е любовта. Някои казват, че тя е хладно оръжие, но аз си мисля, че това е валидно не за нея, а за страха. Страхът ни раздели. Страхът разряза нашето цяло на две...

Драматично нали? Направо да ревнеш, нали, момичета? Но драмата, истинската драма, настъпи после.

После... После дойде кошмарът, защото нямаше “после“. Нещата продължиха, но в един извратен вариант – абсолютно непредвиден. После...

Това, което до тук ви разказах, изглежда така, сякаш съм знаела всичко за Е., но не. Аз нищо не знаех, докато бяхме заедно. Само го предполагах. Долавях го интуитивно, ала това не разколебаваше любовта ми – искам да се знае. Всичко научих в тези две години след раздялата ни, защото събитията, произтекли от нея, наложиха безпощадно самонаблюдение, осмисляне на всяка наша постъпка, обобщения след грубо разчленяване на същините ни. В противен случай щях да умра. Не преувеличавам. Депресията ми се задълбочи. Депресията ми достигна своя абсолют. Само човек, който е попадал там може да разбере какво значи и да прояви емпатия. Депресията, тази, която ме връхлетя, беше чудовище. Хищно чудовище. То не ми позволяваше да спя в продължение на месеци. А когато от изтощение изпаднех в несвяст, мигом ме сграбчваше иззад гърба, разтърсваше ме злобно, взривяваше мислите ми на милиони болезнени късчета, запокитваше ме в непрогледен мрак, тежък, задушаващ глетав мрак, какъвто дори и в смъртта не може да има. Затова започнах да търся път към нея, към смъртта, като единствен изход, като единственото сигурно място, където ще намеря покой. В такива суицидни състояния отварях прозореца и сядах на парапета му. Понякога стоях там с часове в ступор. Сетне опипом, инстинктивно намирах брънката, тънка като косъм, която ме привързваше към живота – синът ми. Но един ден не я намерих. Осъзнавайки го потърсих помощ. Дадоха ми я приятелите ми и психолози.

Сигурно си мислите, че преживяното е така наречената “любовна мъка“, но не беше такава. Не. Аз любовната мъка я познавах отпреди и в някаква степен бях готова да я приютя. Това беше непоносимото бреме на една обида, на едно обвинение, с което Е. задейства моето игнориране. По-късно в разговорите ми с психолози щях да науча, че игнорирането, като форма на наказание, е най-бруталната агресия. Можех да понеса да бъда разлюбена - любов за любов не се дава – но не можех да понеса, че Е. поставя под съмнение лоялността ми. Да, тя ме обвини в зли намерения към нея... Ако сега ми се случи ще си кажа “майната му – горката“, но тогава нямах никакъв опит в такива ситуации, а и бях твърде ранима, предвид преживяното в предишния период, и в не по-малка степен, все още в инерцията на оправданията. Затова започнах да я търся. Търсех я настойчиво и колкото повече я търсех, толкова по-силно се затягаше примката на унищожението ми. Мислех си, въобразявах си, че все някак ще склони да поговорим, че все някак ще се смили над отчаяната ми нужда да бъда чута. Вместо това Е. започна да разпространява лъжи и клюки, че видите ли, преследвала съм я ден и нощ, създавала съм си фалшиви профили в социалните мрежи, за да я злепоставям, за да саботирам списанието в което работи, че съм и враг. Унищожението ми беше гарантирано. Добре че бяха приятелите ми, психолозите и книгите, за да разбера, че параноите и обсесиите участват в онзи сложен коктейл от психически отклонения свързан с булимията.

И така, колкото повече научавах за Е. толкова повече психиката ми укрепваше. Научавах го препрочитайки старите ни кореспонденции, разпитвайки хора с подобен опит, говорейки с психолози, говорейки с нейни познати (запазвайки достойнството й), спомняйки си ситуации, наблюдавайки я в социалните мрежи като поведение (наблюдавайки я, не шпионирайки я – предполагам, отчитате разликата).

След една година минавах случайно край до дома й. Съвсем спонтанно реших да я потърся. Направих го по някакъв начин в добро настроение. Бях вече спокойна и предположих, че и с нея е така. Нямах очаквания за това какво ще предизвика моята поява. Можеше да ми отвори и да каже “върви си“, можеше да я няма, можеше да е там и да не ми отвори, можеше да ми отвори, да ми се усмихне и да ме покани, можеше да си говорим и да пием вино, а аз да видя как е обзавела дома си, който заедно градяхме. Почуках тихо на прозореца й и тя го отвори. Не знам дали разбирате - аз тази жена не съм я обиждала никога, никога не съм и посягала, никога, а тя тръшна прозореца пред лицето ми, така, сякаш се канех да и шибна един. Прибрах се у дома. Бях във все същото ведро настроение, но имах мисъл за нея и за параноята, която очевидно я тресеше. Тогава и написах спокоен, добронамерен е-майл, с който и предлагах среща, която със сигурност щеше да е полезна и за двете ни. За мен, че ще спра да живея в недоизказаност, за нея – че ще й даде основание да се отърве от параноите (поне тези свързани с мен). Знаете ли, не очаквах отговор. Та нали вече година Е. ме игнорираше. Но отговор имаше. Почти светкавичен. Отговор, пропит със сяра, с енергия на човек, който иска дълбоко да те нарани, да те смаже дори. Толкова злоба концентрирана в пет реда едва ли можете да си представите, ала Е. я изрази. Отговорът й ми подейства така, както когато почукаш с лъжичка колба с наситен разтвор - разтворът кристализира. И ето, истината, моята истина за Е. кристализира непоклатима - Е. е лош, злобен човек и това не е проява на паталогиите възпалили ума й, а е проява на характер, на същност. В тази яснота за мен нямаше никакви задръжки да й отвърна с “шамар“, да я предам, ако щете. Та нали и без това бях обвинена. Е, сега угнетението ми от това обвинение можеше да свърши веднъж завинаги. Колко просто беше. Един шамар и о.к. - аз съм предател. Поемам цялата отговорност за предателството си. Тя е стотици, хиляди пъти по-поносима от бремето от несправедливо обвинение. Направих го. Написах е-маил, който съдържаше нейните предателства спрямо приятелите й, колегите й, хората подали й ръка. Предателства, на които бях свидетел (такива, каквито, ако друг ги извърши, Е. би го осъдила брутално, безусловно - сещате се – говорене зад гърба, клюки, интриги и подобни, и едно недопустимо...) Разпратих е-майла до всички, които това засягаше, както и до тези, които към момента бяха в пряк контакт с нея. Не ми пукаше кой какво ще си помисли за мене. За мен бе важно да събудя мнителността на тези хора. Сигурна съм, че са ме счели за малоумна, за интригантка и прочие, но също така съм сигурна, че от тук насетне, в ситуация, в която същността на Е. се прояви, те не биха се объркали с разни там разбирания за приятелство и толерантност, а ще имат вярната реакция. И друго: на пръв поглед този шамар може да изглежда като проява на мъст или наказание, но той е и винаги ще бъде – шамар ударен на човек в несвяст, за да бъде пробуден...

Много случили се неща останаха неосветени от моята изповед, но се надявам, че споделените, показват другата страна на монетата.
Не зная дали историята ми с Е. е затворена книга, но зная, че Е. никога повече не може да ме нарани. Друга съм вече.

Днес, в резултат на случилото се, душата ми е в безсъзнание. Душата ми е на командно дишане. Поддържам я жива с рисуване. С много рисуване. Но се ужасявам от внезапните и пробуждания, защото с тях се отприщва стихията на плача. Тя се надига с неподозирана мощ. Безутешно. Сълзите преливат от очите ми, преливат от цялата мен, препълват ателието ми, потичат през прозорците му, по стените на къщата ми, надолу, към улицата, по тротоарите, по асфалта, нататък... Този внезапен потоп от тъга и любовна носталгия отнася съществото ми право във водовъртежа на безнадеждността. Затова се радвам когато, душата ми отново припадне. Тогава умът ми е острие на скалпел – перфектен, студен, остър - а разрезите, които нанася по кожата на реалността, ми доставят перверзно удовлетворение от това, че ме има.